— Да ти донеса ли петия том на Джек Лондон?
— А? Какво? Не, благодаря, не е нужно.
— Не ти ли е интересно?
— Страх ме е.
— Защо?
— Защото сигурно става дума за разказа „Любимците на Мидас“. И това означава, че всеки свидетел, с когото ще си имам работа, ще трябва да загине.
— Ама сериозно ли ще трябва? — недоверчиво попита Льоша, седна на кухненската табуретка и внимателно заизмъква сребърната лъжичка от здраво стиснатите пръсти на Настя.
— Скоро ще разбера.
— Да не грешиш? Може в този том да има и други подходящи разкази?
Настя отчаяно поклати глава.
— Не, добре си спомням. Като малка препрочетох този том десетина пъти, ако не и повече.
— Ами ако става дума за друго издание? И там в пети том има съвсем други произведения?
— Льошенка, мили, не ме успокоявай. Става дума именно за това издание, защото именно това издание е сложено на най-видно място в библиотеката ми. И онзи, който е влизал у дома, го е видял. Ето сега ще се обади Андрей и ще разберем кой от нас е прав.
В очакване на обаждането на Чернишов те мълчаливо седяха в кухнята. Льоша редеше пасианс, а Настя белеше картофи. Толкова беше потънала в мислите си, че дори не забеляза как е препълнила с обелени картофи огромната тенджера. Сепна се и смутено се обърна към Льоша:
— Виж какво направих. Какво да ги правя сега?
— Ще ги сварим — хладнокръвно отговори докторът на науките Чистяков, тайно зарадван, че Настя поне за малко е избягала от мрачните си мисли.
— Но ние не можем да изядем толкова.
— Няма и да ги изядем. Сега ще вечеряме, останалото ще пържим по малко после, може с яйца, може с варено от консерва.
— Ами да… — Настя се усмихна смутено. — Не се сетих. Никога не готвя предварително.
— Абе ти изобщо никога не готвиш, така че не се оправдавай. Дай малката тенджерка.
— За какво ти е?
— За да не чакаме да се свари целият този котел. В малката тенджерка ще си сварим отделно картофи за вечеря, а останалото да си стои на котлона. Схвана ли най-сетне?
— Колко е просто. Какво ми става, Льошик? Сякаш мозъкът ми се е разместил. Не мога да схващам най-прости неща.
— Уморена си, Настюша.
— Да, уморена съм. Ама защо още не се обажда?
— Ще се обади, не се притеснявай.
Когато Андрей се обади, тя вече беше на ръба на истерията.
— Е, какво? — едва си пое дъх Настя.
— Нищо. Осем трупа, но никой не е наш. Пет палежа, но нямат отношение към нашето дело.
— Андрюша, много съм уплашена. Какво да правя? Имаш ли някаква идея?
— Засега не, утре ще имам. Ще мина да те взема в осем часа.
— Добре.
Глава 11.
Константин Михайлович Олшански беше слаб човек. И си го знаеше. За много хора мълчанието не е проблем, те може да са недоволни от нещо, да са обидени на някого, да са затаили яда си, може да не разбират нещо и спокойно да си живеят така месеци и дори години, без да правят опити да си изясняват отношенията и да не оставят нещата недоизказани. Виж, Константин Михайлович изобщо не можеше да понася това. Психолозите биха казали, че има слаба устойчивост към конфликтни ситуации.
Отдавна беше забелязал, че нещо става с Володя Ларцев. Отначало пропъждаше неприятните мисли, оправдаваше явните недоглеждания в работата на своя приятел с преживяната неотдавна трагедия и искрено се надяваше никой освен него да не забелязва тези грешки. Но след разговора с Каменская, когато тя изрази мнението си гласно и без притеснение, когато нарече нещата с истинските им имена, Олшански се почувства съвсем зле, макар Анастасия да изрази намерението си да „кротува“. Константин Михайлович й беше благодарен за това. Но от ден на ден му ставаше все по-трудно да мълчи и да се преструва, че нищо не се е случило.
Последната капка, препълнила чашата на търпението му, бе обаждането на полковник Гордеев, който помоли следователя да не иска от прокурора удължаване на срока на предварителното следствие, а напротив, въпреки наличието на перспективни версии и ясно очертаваща се фигура на основен заподозрян, да спре производството по делото за убийството на Виктория Ерьомина. Олшански познаваше Гордеев от много години и разбираше, че зад молбата на Виктор Алексеевич се крият много сериозни аргументи, които не бива да се обсъждат по телефона. В друга ситуация той може би щеше да поиска обяснения и солидни аргументи… Но не и сега. Защото се страхуваше, че този разговор ще се „задълбочи“ и непременно ще засегне първите дни от работата по делото, с други думи — небрежността на Володка. Не, Константин Михайлович нямаше морална готовност за това — нали за полковника и неговите подчинени не беше тайна приятелството им с Ларцев! Значи щеше да се наложи или да се преструва, че нищо не е забелязал и така да признае професионалната си несъстоятелност, или някак да обясни защо толерира недобросъвестната работа на майор Ларцев. Ето защо Олшански само въздъхна и сдържано отговори на Гордеев: