— Защо?
— Защото на твоите лъжи краката им са къси, стоят си във всеки написан от тебе протокол, във всеки документ. Ти какво, май изобщо не ме уважаваш, щом си мислиш, че няма да забележа това?
— Забелязал си значи — позасмя се Ларцев и посегна за цигара.
— Представи си, забелязах. Макар че дълго време се правех, че не забелязвам. Но така повече не може да продължава.
— Защо? — попита Ларцев и си взе пепелник от рафта.
„По дяволите — помисли си Константин Михайлович, — не аз го разпитвам, а той мене. И е спокоен като каменно изваяние, а аз буквално се изпотих от вълнение.“
— Защото вече не само аз го забелязвам.
— Кой друг?
— Каменская. Тя разпита повторно всички свидетели, с които си работил ти. Знаеш ли това? Похабил си за тази безобразна работа десет дена, а тя — още десет, за да свърши подир теб твоята работа. И почти всичко е било нахалост, защото след двайсет дена свидетелските показания вече не са същите, както по горещите следи. Кой, ако не ти, най-добре знае това? Двайсет от шейсетте дена, отпуснати за предварително следствие, отидоха на вятъра. Нищо ли няма да ми кажеш по този повод?
В кухнята се възцари мълчание. Олшански стоеше, извърнат към прозореца, и само слушаше как Володя рязко издухва дима от цигарата. Когато се обърна, изумено се втренчи в разцъфналия в усмивка Ларцев.
— Много ли ти е весело? — мрачно го попита Константин Михайлович.
— Аха — кимна Володя. — Благодаря ти, Костя. Благодаря ти, че ми каза. Жалко само, че не ми каза веднага. Защо си протакал толкова?
— Събирах кураж. И за какво толкова ми благодариш?
— Някой ден ще разбереш. Нинуля! — развика се Ларцев. — Стига си висяла на телефона, дай да ударим по чашка за мъжа ти. Добър човек е!
„Добрият човек“ Костя изпитваше едновременно разочарование и облекчение. Разбира се, беше добре, че Ларцев не се обиди, не захвана да отрича, да се заяжда, да грубиянства (макар Олшански да знаеше, че самият той няма равен в грубиянстването, тъй че нарушаването на конвенционалните норми на общуване не го плашеше). Лошото беше обаче, че без да каже „не“, той не каза нито „да“, нито „може би“. Предпочете да отвърне с шега и при това се развесели, без изобщо да се преструва. Това поне Олшански умееше да различи — дали една усмивка е изкуствена или искрена. Но какво, какво ставаше с Володя Ларцев?
Единайсетгодишната Надя Ларцева беше послушно и много самостоятелно момиче. За пръв път тя стана „домакиня“, когато майка й лежа няколко месеца в болницата. Тогава осемгодишната Надюша, която преди това не беше се пускала от майчината ръка, за пръв път чу бащините си заповеди за правилата на личната безопасност. Сега, когато майка й почина, тя бързо свикна да остава вкъщи сама и да решава проблемите си без странична помощ. Дълбоко в душата си тя смяташе, че е вече съвсем голяма, и ужасно се ядосваше на баща си, който не спираше да повтаря едно и също за чуждите чичковци и лелички, с които не бива да разговаря на улицата, камо ли да взема подаръци или да тръгва нанякъде с тях, колкото и примамливи неща да й предлагат. „Та това е съвсем естествено — възмутено си мислеше Надя всеки път, когато слушаше баща си, — да не би да ме мисли за глупачка?“
Оставена сама по цели дни, Надя не беше много старателна ученичка, но пък беше прочела много „възрастни“ книги, предимно детективски романи — Ларцев навремето ги бе купувал с цели купчини за жена си, която лежеше болна вкъщи. От тези книги бе научила какви неприятности може да сполетят прекалено доверчивите деца, постоянно беше нащрек и не спираше да си преповтаря правилата, втълпявани от баща й: да не влиза във входа сама, непременно да изчака някой съсед, когото познава по физиономия; да не върви в края на тротоара; да не отговаря на опитите да я заприказват; ако нещо се е случило на улицата, например непознат човек да й се е натрапвал, в никакъв случай да не се прибира вкъщи, а да влезе в най-близката до блока им бакалница и да чака, докато не види някой от съседите, и чак тогава да се прибере с него и така нататък. Правилата бяха много и Надя намираше почти всичките напълно разумни или поне ги приемаше като такива непосредствено след бащините обяснения, освен някои от тях. Например тя така и не разбра защо не бива да взема подаръци от чужди хора. Колкото и да се мъчи Ларцев да обясни на дъщеря си, че, от една страна, приеме ли подарък, ще се чувства задължена и вече няма да може да отговори твърдо „не“, ако човекът, който й е направил подарък, я помоли за нещо, а от друга страна, лоши хора може да пъхнат нещо в този подарък, като например пари или пръстен с диамант, и тогава баща й ще си има големи неприятности — всичко беше напразно.