— Не разбирам — честно му отговаряше дъщеря му. — Ще правя каквото ми казваш, но не го разбирам.
Днес, в навечерието на новогодишните празници, Надя се прибираше от дома на една съученичка и приятелка, с която се бяха разхождали, бяха ходили на кино, а после бяха пили чай с много вкусни курабийки, изпечени от бабата на приятелката й. През декември се мръква рано и когато към пет и нещо момичето излезе навън, беше вече съвсем тъмно. Пред блока на приятелката й стоеше тъмнозелената кола. Всъщност в тъмното не се виждаше какъв цвят е, но Надя я беше видяла още следобед, по светло, когато с Рита се връщаха от киното.
Тогава колата беше паркирана между киното и магазина за обувки и Надя я забеляза, защото до задното й стъкло беше поставена разкошна огромна руса Барби, мечтата на всичките нейни познати момичета. Надя и Рита се спряха. Към къщи Надя трябваше да продължи направо, а ако се отбиеше у Рита, щяха да завият надясно.
— Е, аз ще се прибирам — нерешително каза Надя, като загръщаше зиморничаво виолетовото си пухено яке и оправяше шала на главата си. Всъщност не й се прибираше в празния апартамент, но вежливо изчакваше дали приятелката й няма да я покани на гости.
— Стига де — безгрижно отвърна Рита, високо непохватно момиче, което едвам си изкарваше тройките и не признаваше думата „трябва“. — Хайде у нас. Бабчето днес пече курабийки. Хайде, хайде, поне ще хапнеш като хората.
— Обещах на татко веднага след киното да се прибера. Ще ми се сърди — вяло се съпротивляваше Надя на самата себе си.
Вкусната, истински вкусната домашна храна сега беше рядкост у тях: баща й не умееше да готви, а и тя също. А курабийките на Ритината баба се славеха в целия клас. Бяха наистина произведения на изкуството.
— Хайде стига де! — повтори Рита любимата си фраза. — Ще му се обадиш по телефона и ще му кажеш, че си у нас. Бабчето ще потвърди, ако се наложи. Часът е още три. Хайде да вървим, тръгвай. — И прекалено високата за възрастта си Рита покровителствено прегърна приятелката си през раменете.
Момичетата завиха зад ъгъла и в този момент Надя улови с периферното си зрение русата Барби. Колата бавно мина покрай тях и също зави надясно, после спря, преди да стигне кръстовището, зад което имаше първо един пететажен блок, а след него — шестнайсететажният, в който живееше Рита. За миг сърцето на Надя се сви от някакво лошо предчувствие, но нали в края на краищата не беше сама, с приятелка беше и й отиваше на гости, където ги чакаше баба й. А когато Надя си тръгне за вкъщи, колата вече няма да е тук. Кой знае защо, момичето беше напълно сигурно в това…
Но колата не си беше тръгнала. Купето й беше осветено и предизвикателно нагиздената кукла Барби с яркоалената рокля, обсипана с брокат, се виждаше много добре. Надя се уплаши, но веднага се постара да се овладее. От къде на къде реши, че колата чака именно нея? Щом си стои — да си стои.
Момичето решително тръгна към кръстовището и продължи към магазина за обувки. След като при магазина зави надясно, по посока на техния блок, тя се поуспокои. Тук беше по-светло, горяха лампи, разхождаха се хора. Но скоро тя видя как колата я подмина, мигна с червените си мигачи и спря близо до техния вход. Паника обзе Надя. Тя забави крачка и се напрегна да си спомни какво трябваше да се прави в такива случаи. Ами разбира се, трябваше да потърси човек с куче. Татко й беше обяснявал, че човек, който се разхожда с куче, положително живее наблизо и значи е малко вероятно да е приятел на онзи, който би я уплашил. Хората, които се натрапват на малките момиченца, обикновено гледат да го правят далече от мястото, където живеят самите те. Най-добре е да намери жена, която разхожда куче. А още по-добре е кучето да е голямо.
Надя се огледа наоколо. Имаше само блокове, никакви градинки, където можеше да срещне „кучкари“. Но тя знаеше, че със сигурност ще ги намери край блока. Там винаги има много, защото наблизо е големият озеленен двор. Лошото е само, че ще трябва да мине покрай тази кола.
Но може и да й провърви да срещне някой подходящ човек още преди да се изравни с колата.
Да, провървя й. Петнайсетина метра преди да стигне до колата тя видя симпатична жена с дънки, яке и спортна шапчица, а до нея на каишка — огромен страховит доберман. Надя събра повечко въздух в гърдите си и произнесе предварително подготвената фраза: