— Извинете, моля, не бихте ли могли да ме изпратите до входа? Живея в този блок, но ме е страх да влизам сама, във входа е тъмно, няма лампа, а момчетата вечно ни плашат.
Кой знае защо, не посмя да каже на жената за зелената кола с куклата — май да не й се стори смешна. Тъмният вход е друго нещо, просто и разбираемо за всички. Виж, колата. Може би това са безсмислени страхове?
— Разбира се, малката, хайде, ще те изпратим. Нали? — обърна се жената към добермана.
Надя леко се подразни от обръщението „малката“, но въпреки това беше ужасно благодарна на непознатата жена за нейната отзивчивост. На минаване покрай колата тя направи усилие да не погледне куклата още веднъж — в купето пак беше светло. Барби беше толкова красива, че направи впечатление дори на жената.
— Я виж каква красавица! — възхитено възкликна тя и забави крачка покрай колата.
Но Надя с наведена глава, без да поглежда нататък, бързо мина напред.
Вървяха бавно, защото кучето постоянно се спираше и душеше всички дървета и храсти по пътя си, както и стените на сградата. Най-сетне стигнаха до входа. Жената влезе първа и като придържаше вратата за Надя, каза с укор:
— Защо ме излъга, а? Входът ви е светъл и всички крушки са си на мястото. Не те ли е срам?
Надя мъчително търсеше с какво да се оправдае и вече бе зинала да смотолеви нещо, в смисъл че цял месец тук е било тъмно, че сигурно точно днес са сложили крушките. Вратата зад гърба й меко изтропа. Тя искаше да се обърне, за да види кой е влязъл, но кой знае защо, не можа. Краката й омекнаха, пред очите й притъмня.
Арсен беше доволен. Момчето бе поработило добре, ненапразно го бяха обучавали и тренирали от малко, ненапразно бяха влагали в него пари, отначало за частни учители, после за треньори. И не защото беше слаб ученик, нищо подобно, още от първи клас беше отличник. Но какво значи „отличник“ при тази жалка система? Не дете, което наистина знае за „отличен“, а такова, което знае повече от другите в същата паралелка или в същия курс. А Арсен искаше момчето да получи истински, а не „сравнителни“ знания, истинска подготовка.
Арсен, който цял живот бе работил в учреждение, непосредствено свързано с разузнаването, добре разбираше, че завербуваният агент далеч не е като внедрения. Никога не биваше да се вярва на предатели. Разбира се, в почти всички случаи той трябваше да действа с обещания и закани, спекулирайки с материалните затруднения, алчността, страха и слабостите на хората. Но имаше и други хора, с чиято помощ Арсен решаваше задачите, поставени пред кантората му от различни престъпни групировки. Естествено срещаха се и единични клиенти, като Градов например, но това се случваше рядко: услугите на Арсен струваха прекалено скъпо, такива суми можеха да плащат само организации с високи доходи. Пък и Градов всъщност не беше чак толкова сам. Цялата каша се беше забъркала именно когато под заплаха се бяха оказали източниците за финансиране на неговата партия.
Да, Арсен разполагаше и с други хора, засега не бяха много. Системата и тактиката на внедряването им в службите при Министерството на вътрешните работи още не бяха изпипани и шлифовани до блясък, но първите резултати вече бяха налице.
Вербуваха тези „други“ хора още от хлапета, преди да отидат в казармата, та годините на военната служба да не отидат напразно, „кандидатът“ да учи всичко възможно — в милиционерската работа военното обучение винаги е полезно. Вербуваха предимно момчета, които с влизането си в казармата оставяха в цивилния живот престарели бедни родители, бременни приятелки или млади съпруги с малки деца. Обещаваха им, че през тези две години ще подкрепят и наглеждат семействата им, ще им помагат материално. В замяна на това кандидатът трябваше да се отнася добросъвестно към службата, да усвоява с всички сили военните премъдрости, да печели значки и грамоти, да развива мускулатурата си, а след казармата да влезе във Висшата милиционерска школа, след което за всичко да слуша Арсен и неговите хора. При тази вербовка Арсен строго се придържаше към принципа на доброволността, защото с основание смяташе, че сигурни са само убедените съмишленици и съюзници. Ето защо, когато след завръщането си от казармата не всички, чиито семейства бяха живели доста добре с парите на кантората, влизаха във връзка с неговите хора — „вербовчиците“, той категорично забраняваше тези момчета да бъдат издирвани и да им се търси сметка. Щом не е дошъл сам, значи се е отказал. Щом се е отказал, значи не е убеден. Щом не е убеден, значи може да ги предаде, да ги „изпее“, да ги „изменти“. А парите, похарчени през двете години — е, майната им на парите, не бяха толкова много за мащабите на работата на Арсен, не в тях е щастието, а и нали няма работа без дефекти! Виж, онези, които след завръщането си веднага потърсваха „вербовчика“, бяха стабилни като скала. Те влизаха в Милиционерската школа, някои вече бяха я завършили и сега работеха в московските органи на вътрешните работи. Грамотни, добре подготвени специалисти, с блестящи характеристики от казармата и школата, със солидни знания и железни мускули, те успешно се справяха както със служебната си работа, така и с работата за кантората.