— Чакай, това не е всичко. Утре сутринта викаш лекар вкъщи и излизаш в болнични. Няколко дена си седиш у дома и никакви излишни контакти нито с Гордеев, нито с Чернишов, нито с Морозов. Ще контактуваш само по телефона.
— От това следва, че телефонът ми се подслушва, така ли?
— Да. По-нататък. Още утре сутринта се обаждаш на Гордеев и му казваш, че версията ти се е оказала абсолютно невярна, че нищо повече не можеш да измислиш и делото може да се закрие истински, а не привидно. Обаждаш се оттук, за да могат да се уверят лично. После се обаждаш на Олшански и му казваш същото. После на Чернишов и на Морозов. Припари ли някой до „Космос“, те ще го научат веднага и това ще се отрази на Надя. Тя е в ръцете им и при най-малката тревога… И не се опитвай да излезеш от къщи. Веднага ще разберат. Ясно ли ти е всичко?
— Не, не всичко. Първо, не разбирам как си успял снощи да им съобщиш за разговора си с Олшански. Имаш специален телефон за връзка ли? Или те ти се обаждат всеки ден?
— Нямам никакъв телефон. Имаме уговорен знак, с който им съобщавам, че трябва да вляза във връзка с тях.
— Какъв знак?
— Ася, не ме прави на идиот. Искам само едно: дъщеря ми да бъде в безопасност. За тази цел аз трябва да осигуря изпълнението на техните искания. Трябва да те спра. Ако ти кажа как се контактува с тях, ти пак ще започнеш някоя глупост. Аз трябва да мисля преди всичко за Надя, а не за интересите на борбата срещу престъпността. А ти искаш да ме надхитриш.
— Значи няма да ми кажеш?
— Не.
— Добре. Още един въпрос: защо искат гаранции само по отношение на мен? Не се ли опасяват, че Чернишов и Морозов може сами да продължат работата?
— Не, не се опасяват. В това дело главната си ти — ако кажеш, че работата е приключена, значи е така. Другите си имат работа до гуша.
— Ами ако кажа нещо друго?
— Телефонът ти се подслушва, не забравяй. Една неправилна дума — и Надя…
— Добре, разбрах — ядосано го прекъсна Настя. — Не си ли мислил за някаква възможност да я скриеш? Да я изпратиш някъде… или не знам какво. Или да й организираш охрана, например чрез Житената питка.
— Господи, как не разбираш такива прости неща! — отчаяно възкликна Ларцев. — Надя е заложница. Мене веднага ме предупредиха, че само да опитам да предприема нещо, просто ще ме премахнат, дъщеря ми ще остане сирак и ще отиде в сиропиталище. Може да съм глупак и мизерник, може да съм слаб човек и боклук, но искам дъщеря ми да порасне здрава и по възможност щастлива. Престъпление ли е това според тебе? Нямам ли право да искам и да се стремя към това? Ненормално ли е, порицава ли се от обществения морал?
— Успокой се, за бога — уморено въздъхна Настя. — Ще им кажа всичко, което трябва.
— И ще постъпиш както трябва?
— И ще постъпя. Но ти трябва да си даваш сметка, че Житената питка знае всичко. Той може да схване ситуацията. В такъв случай няма да ми повярва и ще направи каквото сметне за нужно.
— От къде знае? Ти ли си му казала?
— Не, той знае отдавна. Затова те отстрани от делото на Ерьомина. Чакай, не ме прекъсвай. Исках и друго да те попитам. — Настя замижа и притисна пръсти до бузите си. — Сетих се. Ти каза, че в това дело аз съм главната, тъй че Чернишов и Морозов ще ме послушат безпрекословно. Нали така?
— Да.
— Това твое лично мнение ли е или някой ти го каза?
— И едното, и другото. Познавам те отдавна, познавам и Морозов, а с Андрей сме работили заедно неведнъж. Мога точно да определя как сте си разпределили ролите.
— А кой ти каза?
— Те ми казаха, кой друг.
— Явно добре са те подготвили за разговора с мен, дори предварително са те въоръжили с аргументи. Само че откъде са знаели, че аз съм главната в групата? От тебе ли, Ларцев?
— Не, честна дума, не от мене. И аз се чудих откъде ли знаят.
— Е, добре тогава. — Тя с усилие се надигна от дивана. — Ще ида да сваря кафе, че в главата ми е пълна каша.
Ларцев веднага скочи и отиде до вратата.
— Ще дойда с тебе.
— Защо? Аз не намесвам Чистяков в моите работи, можеш да не се безпокоиш.
— Ще дойда с тебе — упорито повтори Ларцев. — Или ти ще останеш тук.
— Абе ти наред ли си? — възмути се Настя. — Да не би да не ми вярваш?
— Не ти вярвам — твърдо заяви Ларцев, но не посмя да я погледне в очите.
— Интересна работа. Дотърчал си при мене посред нощ да ме молиш за помощ, а сега става ясно, че не ми се доверяваш.