— Не може, Льошенка. Не бива да се излиза от апартамента — търпеливо му обясни Настя, без да сваля очи от Ларцев.
— Ами боклукът може ли да се изнася? — Понякога професор Чистяков беше педантичен и досаден до немай-къде. А старият приятел на Настя — Льошка, този рижав, чорлав и разсеян чешит, нейният първи мъж и най-близък човек, понякога беше изненадващо прозорлив и досетлив.
— Боклукът може да се изнася — великодушно разреши Настя, като продължаваше да следи Володя. „Поддава се — зарадвано си мислеше тя, — поддава се.“
— Не, все пак аз не разбирам как ще живеем без хляб? — взе да се гневи Льоша. — Днес аз ходих до магазина, купих за Нова година какви ли не продукти, така че пет дена ще изкараме нормално, но не съм се запасил с хляб за толкова време. Между другото — и с мляко. Аз не мога без хляб и без мляко, нали знаеш, Настася? Помоли този твой майор, може пък да отстъпи малко?
„Прекали — бързо си помисли Настя. — До този момент Льоша действаше съвсем правилно. Ситуацията трябва да стигне до абсурд, тогава ще престане да изглежда сериозна. А виж, за отстъпките — това е вече изхвърляне. Дано Ларцев да не подскочи.“
Ларцев упорито се взираше в стената. Настя гледаше Ларцев, Льоша Чистяков гледаше Настя. И забеляза как устните й неволно трепнаха, готови да се изкривят от недоволство.
— Добре де — миролюбиво произнесе Льоша, сякаш нищо особено не се е случило. — Няма да ви се бъркам в работите. Щом трябва, значи трябва, какво да го обсъждаме… Работата ви е специфична, и да се мъча, не мога да я разбера. Само ми обяснете какво общо има тук личното оръжие на майор Ларцев.
— Ами общото е — тихо отвърна Настя, — че майор Ларцев ме смята за безмозъчна и бездушна твар. Отвлекли са дъщеря му и връщането на момичето зависи от моето, тоест от нашето поведение. Та той си мисли, че аз мога да направя нещо, което би навредило на детето. Мисли си, че за мен чуждото дете е пълна нула, защото нямам свои деца и не съм способна да разбера бащинските му чувства. Смята, че не ме е грижа за едно единайсетгодишно момиченце.
Льоша премести напрегнатия си поглед към Ларцев.
— Ама ти сериозно ли мислиш така?
Ларцев не помръдна. Той стоеше странишком към Льоша и Чистяков можеше да разбере какво става с него само по лицето на Настя, на което като в огледало се отразяваха и най-незначителните мимики на техния среднощен гост. По затрепкалите крила на носа й и по внезапно хлътналите страни и откроилите се скули той разбра, че е настъпил моментът на най-високото напрежение. Нужен беше един последен тласък, след който Ларцев щеше или да стреля, или да се опомни. Тласъкът трябваше да бъде лек, незабележим, но безупречно точен. И този тласък трябваше да дойде от него, от Чистяков. Сега той беше на арената. Него гледаше цялата зала и той трябваше да произнесе репликата, след която публиката или щеше да избухне в аплодисменти заради ефектно завършената реприза, или да го засипе с гнили домати заради скучния и безлично изпълнен номер.
— Ама че си бил глупак, майоре! — гневно каза Льоша, като вложи в думите си колкото можеше повече искреност.
Лицето на Настя веднага се смекчи и той разбра, че е улучил точно целта. Ларцев излезе от вцепенението, гърбът му се отпусна, главата клюмна. Той се прегърби и само за миг сякаш остаря с десет години.
— Обещай ми, че ще постъпиш както трябва. Обещаваш ли?
— Ама разбира се. Разбира се, че обещавам — меко отговори Настя. — Не се тревожи. Да идем в кухнята, там е по-топло.
Във възцарилото се мълчание тримата пиеха кафе с бисквити и си мислеха за едно и също. Когато часовникът показа точно два, очите на Настя срещнаха очите на Ларцев. Двамата бавно станаха и отидоха в стаята, където се намираше телефонът. След една минута той оглушително иззвъня.
Глава 12.
Четирийсет и шест годишният Евгений Морозов смяташе себе си за неудачник. Повечето негови връстници бяха станали вече подполковници, че и полковници, а той още си стоеше капитан, не беше получил дори майорска звезда. Занимаваше се предимно с издирване на безследно изчезнали хора, както и на укриващи се от следствие и съд заподозрени и обвиняеми. Възприемаше работата си като скучна и безрадостна, отдавна се бе сбогувал с надеждата да се издигне по служба и безлично и безинициативно си доизкарваше стажа за пенсия. През последните години започна да пие, по малко, но редовно.
Настя Каменская не му хареса веднага, още от първия ден на съвместната им работа. Първо, и най-важното, просто го вбесяваше мисълта, че трябва да работи рамо до рамо с тая хлапачка, която беше с над десет години по-млада от него, а вече имаше майорски чин. И то не просто да работи, а да й се подчинява! По-жесток удар по самолюбието му от този — здраве му кажи! Второ, той не разбираше и не признаваше методите на работата й. Някакви шантави идеи: архивни дела, книги на чужди езици, безкрайни разпити и повторни разпити, нотен ключ „сол“ и тем подобни глупости. Него, Морозов, навремето го бяха учили да работи по друг начин, не да седи с умна физиономия на дивана, а да разчита на краката си — да търси, да търси, да търси. Не току-така службата, на която бе посветил живота си, се казваше „издирвателна“. Именно издирвателна, а не нещо друго. А един от основните методи на неговата работа беше личното издирване. Нито знаеше нещо за аналитичните методи, нито искаше да знае.