Хърбърт Уелс
Откраднатото тяло
Господин Бесъл беше най-възрастният сътрудник във фирмата „Бесъл, Харт и Браун“ в Сейнт Полс Чърчярд, от много години известен като свободомислещ и добросъвестен иследовател сред ония, които се интересуваха от физични проучвания. Той беше ерген и вместо да живее в преградията, като себеподоб-ните си бе наел квартира в дома Олбъни, близо до Пикадили. Интересуваше се особено от въпросите за пренасяне на мисли и образи на живи хора и през ноември 1896 година започна редица опити заедно с господин Винси от Стейпъл Ин, с цел да изпробват предполагаемата възможност на човека да пре-нася образа си през пространството чрез силата на волята.
Опитите им протичаха по следния начин: в предварително уговорен час господин Бесъл се затваряше в една от стаите си в Олбъни, а господин Винси — в своята всекиднивна в Стейпъл Ин, след което всеки от тях насочва-ше мисълта си колкото може по-силно към другия. Господин Бесъл бе усвоил изкуството на самохипноза и доколкото е възможно, се мъчеше първо да се самохипнотизира, а после да се пренесе като „призрак на живия Бесъл“ през разделящото ги около две мили пространство в апартамента на господин Винси. Няколко вечери този опит премина без задоволителен резултат, ала на петия или шестия път господин Винси действително вида или му се стори, че вижда господин Бесъл, появил се в неговата стая. Той заяви, че видението, макар и кратко, било много живо и реално. Забелязал, че лицето на господин Бесъл е бледо, а изражението му — загрижено, и освен това косата му била разчорлена. За момент господин Винси, макар и очаквал това, толкова се смаял, че не можел да говори, нито да се движи, и в този момент му се сторило като че видението погледнало през рамо и мигновено изчезнало.
Те се бяха уговорили да се опитат да фотографират всяко привидение, което забележат, но господин Винси не съобрази веднага да щракне с фото-апарата, приготвен на масата до него, а когато направи това, беше вече късно. Много въодушевен обаче дори от този частичен упех, той си отбе-ляза точното време и веднага хвана файтон за Олбъни, за да осведоми гос-подин Бесъл за този резултат.
Какво бе учудването му, когато намери външната врата на господин Бесъл отворена посред нощ, а вътрешните помещения осветени и в необикновенно безредие. На пода се търкаляше строшена празна бутилка от шампанско: гърлото й се бе счупило о мастилницата на бюрото и лежеше до нея. Една осмоъгълна лека масичка, на която обикновено имаше бронзова статуетка и няколко отбрани книги, бе грубо преобърната, а по светложълтите тапети на стената личаха отпечатъци от намастиленни пръсти, сякаш направени заради самото удоволствие да се цапа. Едно от тънките басмени пердета беше изт-ръгнато жестоко от халките си и захвърлено в огнището, тъй че сега мириз-мата от тлеенето му изпълваше стаята. Наистина цялото място беше разхвър-ляно по най-странен начин. Няколко минути господин Винси, който бе вля-зъл уверен, че ще завари господин Бесъл да го чака в своето кресло, просто не можеше да повярва на очите си и стоеше вторачен безпомощно в тия неп-редвидени неща.
После, изпълнен със смътно предчувствие, че се е случило нещо лошо, потърси портиера в стаичката при входа.
— Къде е господин Бесъл? — попита той. — Знаете ли, че всички мебели в стаята на господин Бесъл са изпочупени?
Портиерът не отвърна нищо, но се подчини на ръкомаханията му и влезе веднага в апартамента на господин Бесъл, за да види какво е положението.
— Всичко е ясно — каза той, оглеждайки адската бъркотия. — Представа нямах за това. Господин Бесъл излезе. Той е луд!
И се залови да разправя на господин Винси, че преди около половин час, сиреч приблизително по времето, когато господин Бесъл се бе появил в квар-тирата на господин Винси, отсъствуващият джентълмен изхвръкнал от вратите на Олбъни на улицата по посока на улица Бонд.
— А когато минаваше край мен — добави портиерът, — се смееше … смееше се някак задъхано, с отворена уста и облещени очи — право да ви кажа сър, просто ме уплаши! Ей така!
От имитирането му личеше, че смехът не е бил никак приятен.
— Размахваше ръка със закривени пръсти, сякаш ще драще с нокти, ей та-ка! И каза с някак свиреп шепот: „Живот!“ Само тази една — единствена думица: „Живот!“
„О, боже“ — изохка господин Винси. „Тц, тц“ и „О, боже мой!“ Нищо дру-го не му идваше на ум да изрече. Естествено той беше много учуден. Снове-ше от стаята към портиера и от портиера към стаята в най-дълбоко недоу-мение. Подхвърли само, че вероятно господин Бесъл ще се върне скоро и ще обясни какво се е случило, и разговорът им не можа да продължи по-нататък.