— Възможно е изведнъж да го е заболял зъб — каза портиерът, — много внезапен и силен зъбобол, който го е изненадал и го е накарал да обезу-мее. Аз самият при един такъв случай чупих разни неща … — Той се за-мисли. — Но защо тогава ще ми вика „живот“, когато минаваше?
Господин Винси не знаеше. Господин Бесъл не се връщаше и най-после господин Винси, след като още известно време погледа безпомощно и надрас-ка бележчица, с която молеше за обяснение, и я остави на видно място вър-ху бюрото, се прибра в много объркано душевно състояние в своята квартира в Стейпъл Ин. Тази работа го бе уплашила. Той не бе в състояние да си обясни поведението на господин Бесъл с никаква разумна хипотеза. Опита се да чете, но не можа; излезе да се поразходи, но беше толкова разсеян, че в горния край на Чансъри Лейн едва не го прегази един файтон; накрая — цял час преди обичайното време — си легна. Дълго не можа да заспи, като си спомняше безмълвната бъркотия в апартамента на господин Бесъл, а когато най-после успя да се унесе в неспокойна дрямка, тя веднага бе смутена от много живо и тягосно съновидение — сънува господин Бесъл.
Виждаше как господин Бесъл ръкомаха неистово с пребледняло и изкривено лице. И появяването му беше кой знае защо примесено със силен страх, с настойчив зов към действие — може би такова впечетление оставаха ръкомаха-нията му. Струваше му се дори че чува гласа на своя другар в експеримента, който му викаше печално, макар че после бе сметнал това за халюцинации. Живото впечетление остана дори след като господин Винси се събуди. Извест-но време той стоя буден и разтреперан в мрака, обзет от онийя смътен, необясним страх от незнайни явления, който се поражда от сънищата и връх-лита дори и най-смелите хора. Накрая се оправи, но когато се обърна на другата страна и заспа отново, сънят се яви пак, още по-ярък от преди.
Събуди се с такова силно убеждение, че господин Бесъл е в огромна беда и се нуждае от помощ, че му беше невъзможно да спи повече. Беше уверен, че приятелят му е сполетян от някакво ужасно нещастие. Известно време лежа и напразно привеждаше разни доводи против това убеждение, но накрая му се поддаде. Стана, без да се вслушва в гласа на разума, запали газената лам-па и като се облече, тръгна по пустите улици — пусти с изключение на някой и друг тихо крачещ полицай и подранилите колички, разнасящи вестници, — тръгна към улица Виго, за да провери дали господин Бесъл се е прибрал.
Но не успя да стигне до там. Когато вършеве по Лонг Ейкър, някакъв необясним подтик го отклони от тази улица и го насочи към Ковънт Гардън, по която току — що започваше нощното оживление. Видя пазара пред себе си — странна картина от ярки жълти светлини и забързани силуети. Счуха му се викове и забеляза някаква фигура, която завиваше край хотела, тичайки бър-зо към него. Веднага позна господин Бесъл. Но един преобразен господин Бесъл. Гологлав и разчорлен, с разкопчана яка, стиснал близо до шипа бас-тун с кокалена дръжка и с изкривена уста. И тичаше много бързо, с широки пъргави крачки. Срещата им трая само миг. „Бесъл!“ — извика Винси.
По нищо не си пролича, че тичащият е познал господин Винси или името си. Вместо това той замахна яростно с бастуна срущу своя приятел, като го урари в лицето само на два пръста от окото. Господин Винси, зашеметен и смаян, политна назад, загуби равновесие и се строполи тежко на паважа. Стори му се, че когато падна, господин Бесъл скочи върху него. Щом поглед-на отново, господин Бесъл беше изчезнал, а един полицай и няколко градинс-ки пазачи и продавачи профучаха край него по посока на Лонг Ейкър в ожесто-чена гонитба.
С помоща на неколцина минувачи — защото цялата улица се изпълни бързо с тичащи хора — господин Винси успя да се изправи на крака. Той веднага се озова сред тълпа, любопитна да види къде е ранен. Цяло гъмжило от гласове се надпреварваше да го успокоява, че е в безопасност, а после де му разп-равя как се държал лудият, за какъвто смятаха господин Бесъл. Той се поя-вил внезапно насред пазара, като крещял: „Живот!“, удрял наляво и надясно с окървавен бастун и след всеки успешен удар подскачал и се смеел гръмог-ласно. Пукнал главите на едно момче и на две жени и счупил китката на един мъж; повалил едно малко дете така, че то паднало в несвяст, и извест-но време гонил всички пред себе си, толкова бил освирепял. После нападнал едно малко кафене, взел оттам лампа и я запокитил в прозореца на пощата, след което побягнал, смеейки се, а после зашеметил първия от двамата поли-цай, които имали смелостта да се хвърлят върху него.
Първият подтик на господин Винси беше, естествено, да се присъедини към преследвачите на своя приятел, с цел, ако е възможно, да го спаси от яроста на възмутените хора. Но той действуваше бавно, зашеметен от удара, и докато това беше все още само решение, дойде вестта, разнесена с викове сред тълпата, че господин Бесъл се е изплъзнал от преследвачите си. Отача-ло господин Винси не можеше да повярва, но тъй като всички говореха за то-ва, а и скоро двамата важни полицай безуспешно се завърнаха, накрая се убе-ди, че съобщението е вярно. След като известно време безмислено разпитва, той тръгна обратно към Стейпъл Ин, притиснал кърпичка към носа си, който сега го болеше много.