Но сега разбрал, че движещите се пари около него са нещо повече от па-ри, и страх пронизал възбудата от първия му смел опит. Защото забелязал, отначало неясно, но после изведнъж много отчетливо, че е заобиколен от л и ц а! — че всяко кълбо и валмо на привидно облачната маса е лице. И то какви лица! Лица като тънки сенки, лица с газообразна прозрачност. Лица като ония лица, които гледат с нетърпимо странно изражение спящия в лошите часове на неговите сънища. Злобни, кръвожадни очи, изпълнени с хищно любо-питство, лица със сбърчени вежди и озъбени, усмихващи се устни; мъглявите им ръце посягали към господин Бесъл, когато минавал, а останалата част от телата им била просто неуловима ивица точещ се мрак. Нито думица не казва-ли те, нито звук не излизъл от устата им, които като че бъбрели нещо. Те го притискали от всички страни сред тази призрачна тишина, минавали сво-бодно през мътната мъгла, каквато представлявала тялото му, тълпели се все по-многочислени около него. А призрачният господин Бесъл, изведнъж обзет от страх, се провирал между безмълвното, гъмжащо множество от очи и протя-гащи се ръце.
Толкова нечовешки били тези лица, толкова злобно вторачвали очите си, толкова прозрачни и грабливи били жестовете им, че на господин Бесъл дори не му дошло на ум да се опита да установи връска с тези реещи се същества. Те му се стрували идиотски призраци, рожби на безплодно желание, създания неродени и лишени от щастието да живеят, чиито изражения и жестове показва-ли само завист и жажда за живот — единствената им връска със съществуващия свят.
Фактът, че след гъстия рояк безшумни духове на злото все още можел да мисли за господин Винси, говори много за неговата решителност. Той напра-вил огромно усилие на волята си и кой знае как се видял надвесен над Стейпъл Ин и над Винси, който седял съсредоточен и бдителен в своето крес-ло до камината.
А около него се трупало, както се трупа винаги около всичко, що живее и диша, друго множество от тия празни безгласни сенки, жадуващи, желаещи, търсещи някаква пролука към живота.
Известно време господин Бесъл безрезултатно се мъчел да привлече вни-манието на приятеля си. Опитвал се да застане пред очите му, да мести пред-метите в стаята му, да го докосне. Но господин Винси оставал безучастен, неподозиращ присъствието на съществото, намиращо се толкова близо до него. Странното нещо, което господин Бесъл сравняваше със стъкло, ги разделяло като непреодолима преграда.
И най-после господин Бесъл прибягнал до една крайност. Казах ви, че по някакъв странен начин можел да вижда човека не само отвън, както го виждаме ние, но и отвътре. Той протегнал призначната си ръка и пъхнал мъг-лявите си, черни пръсти, както му се сторило, в равнодушния мозък.
Тогава изведнъж господин Винси трепнал като човек, който се отърсва от блуждаещи мисли, и на господин Бесъл се сторило, че едно малко тъмно-червено тяло, разположено в средата на мозъка на господин Винси, набъбна-ло и заблестяло. Впоследствие му били показани анатомични изображения на мозъка и сега той знае, че това е оная безполезна част, както се изразяват лекарите, наричана епифизно око. Защото, колкото и чудно да се види на мнозина, дълбоко в мозъците си — откъдето вероятно не може да се съзре никаква земна светлина — ние имаме око! Навремето то заедно с останалата вътрешна анатомия на мозъка било нещо съвсем непознато за господин Бесъл. Като забелязал обаче, че тялото променя вида си, той протегнал пръст и макар че донякъде се страхулвал от последиците, докоснал това местенце. И мигновено господин Винси трепнал, а господин Бесъл разбрал, че прияте-лят му го е видял.
И в същия миг господин Бесъл усетил, че нещо лошо се е случило с тяло-то му. Представете си: през целия тоя свят на сенки задухал силен вятър и го понесъл. Толкова завладяващо било това впечетление, че той вече не мис-лел за господин Винси, а моментално се завъртял и всички безчислени лица се отдръпнали от него като листа, подхванати от буря. Но се обърнал много късно. За миг видял как тялото му, което бил оставил безжизнено и непо-движно — всъщност проснато като труп на току-що умрял човек, — било вдигна-то от някаква сила и воля извън неговата. То стояло с вторачени очи, про-тегнало неуверено крайниците си.
За момент той го гледал с безумен ужас, после се впуснал към него. Но стъклената преграда отново се изпречила отпреде му и го спряла. Той се блъскал яростно в нея, а навред край него духовете на злото се хилели, сочели го и му се подигравали. Тогава изпаднал в бесен гняв. Сравнява се-бе си с птица, която по невнимание се е вмъкнала в стая и се блъска в стъклото на прозореца, което я отделя от свободата.