И ето, малкото тяло, което било някога негово, сега подскачало от ра-дост. Виждал, че то крещи, макар и да не можел да чува крясъците му; виждал как движенията му стават все по-бързи. Гледал го как разхвърля любимите му мебели в безумната си наслада от живота, късало книгите му, чупело бутилки, смучело нехайно нащърбените им парчета, скачало и удряло, страшно доволно, че съществува. Той следял тези действия, скован от изум-ление. Тогава отново се хвърлил към непреодолимата бариера, а после заед-но с цялото това заобикалящо го пълчишще от присмиващи се духове полетял обратно в страшен смут към Винси да му разкаже на какво поругание е под-ложен.
Но сега мозъкът на Винси бил затворен за видения и безтелесният гос-подин Бесъл напразно го гонел, когато онзи изскочил на Холбърн да вика файтон. Възпрепятствуван и ужасен, господин Бесел се понесъл обратно и що да види: оскверненото му тяло тичало с крясък, като в пиянска полуда, по Бърлингтън Аркейд …
Ето сега внимателният читател започва да разбира тълкованието на гос-подин Бесъл за първата част на тази странна история. Съществото, чието неистово вилнеене из Лондон причинило толкова много поразии и беди, било всъщност тялото на господин Бесъл, но не и самият господин Бесъл. То било зъл дух от оня странен свят извън живота, в който господин Бесъл така безрасъдно попаднал. Двадесет часа той бил в неговата власт и през всич-ки тези двадесет часа лишеният от тяло дух на господин Бесел блуждаел из тоя нечуван свят на призраци и напразно търсел помощ.
Дълги часове той се опитвал да проникне в съзнанието на господин Винси и на приятеля си господин Харт. Както знаем, с усилията си успял да прив-лече тяхното внимание. Но езикът, на който можел да осведоми за положение-то си тези помагачи отвъд бездната, му бил неизвестен; немощните му пръсти напразно и безсилно ровели в мозъците им. Наистина веднъж, както вече по-сочихме, успял да отклони господин Винси от пътя му, така че другият да се натъкне на откраднатото тяло в неговия бяг, но не бил в състояние да го накара да разбере какво се е случило: не можал да получи никаква помощ от тази среща …
През всичките тия часове в съзнанието на господин Бесъл се натрупвало убеждението, че ей сега тялото му ще бъде погубено от неговия побеснял обитател и той ще бъде принуден да остане за вечни времена в тази приз-начна страна. Затова тези дълги часове били изпълнени със засилващ се мъчителен страх. И докато се мятал насам-натам и се вълнувал, без да мо-же да направи нещо, безрой духове от заобикалящия го свят напрекъснато връхлитали върху него и обърквали съзнанието му. А едно завистливо мно-жество непрекъснато тичало с възхищение подир своя щастлив събрат, който продължавал веселия си бяг.
Защото таъв, изглежда, е животът на безтелесните същества в света, който е сянка на нашия свят. Те непрекъснато следят и търсят начин да се промъкнат в тяло на смъртен, за да могат да слязат при нас като фурии и бесове, като страстни желания и безумни, странни пориви, наслаждавайки си на тялото, което са си присвоили. Защото господин Бесъл не бил единст-вената човешка душа на това място. Доказателство е фактът, че срещнал пър-во един, а после няколко призрака на хора, явно хора като него, които би-ли загубили телата си може би така, както той загубил своето, и бродели отчаяно из този изгубен свят, който не е нито живот нито смърт. Те не мо-жели да говорят, защото този свят е безмълвен, но Бесъл разбрал, че са човеци, по мъглявите им човеки тела и тъжните им лица.
Но как са попаднали в този свят, не бил в състояние да каже, нито къде са телата, които са загубили; дали все още бълнуват за земята, или смърт-та ги е лишила от възможност да се върнат там. Че са духове на умрели, нито той, нито аз вярваме. Ала доктор Уилсън Паджет смята, че това са надарени с разум души на хора, обречени на лудост на земята.
Най-после господин Бесъл за късмет намерил място, където се била съб-рала малка група такива безтелесни, безсловесни същества, и като се промък-нал през тях, видял долу ярко осветена стая и четирима-петима мълчаливи мъже и една жена, пълничка жена, облечена в дреха от черна алпака и седна-ла сковано на един стол с отметната назад глава. От портретите й познал, че тя е госпожа Булок, медиумът. И забелязал, че някои части и съставки на мозъка й блестят и се движат, както видял да блести епифизното око в мозъка на господин Винси. Светлината била много непостоянна — ту като силно сияние, ту само смътно, мъжделиво петенце — и се местела бавно из мозъка на жената. Тя непрекъснато говорела и пишела с едната си ръка. И господин Бесел забелязъл, че тълпящите се около него човешки сенки и огромно множество призрачни духове от тази призрачна страна напирали и се блъскали да докоснат осветените части на нейния мозък. Когато един се до-берял до мозъка й, а друг бивал отблъснат, гласът и написаното от ръката й се променяли. Така че това, което казвала, било в по-голямата си част безредно и объркано: ту казвала откъс от послание на един или друг дух, ту бъбрела за налудничавите фантазии на духовете на безплодното желание. Чак тогава господин Бесъл разбрал, че тя говори от името на духа, който я докосне, и започнал яростно да си пробива път към нея. Но тъй като в този момент бил в края на тълпата, не можал да я достигне и най-после обезпокоен тръгнал да разбере какво е станало с тялото му.