— Тя едва ли е на повече от двайсет и пет — каза Лори, неспособна да мисли за друго, освен за момичето пред вратата. — Нали? — Отпи глътка вино, прекоси хола на Шивон и се настани на старинния, тапициран в зелено кадифе диван.
— Не съм я виждала отблизо — призна Шивон, сви рамене и седна на креслото в стила на петдесетте срещу Лори, като се зае да прокарва пръсти през мократа си коса, за да разплете сплъстените кичури.
— Отиваше в апартамента на Джей. Отново.
Шивон се облегна назад.
— Виж, Лори, не искам да те огорчавам, но Джей е свободен човек.
Лори събу мрачно ботушите си, вдигна крака на дивана и придърпа колене към гърдите си.
— Знам. Честно казано, не е само това — призна тя, а спомените за унизителното напускане на офиса я връхлетяха отново. — Боже, последните два дни бяха кошмарни, Шивон.
— В какъв смисъл? — попита приятелката й.
— Службата — промълви Лори и прехапа устни. — Издъних се.
— Хайде — подкани я Шивон, — разправяй.
— Допуснах голям гаф — изрече Лори, а очите й се напълниха със сълзи. — Допуснах много глупава грешка.
— Каква?
— Съсипах дизайна на последния модел суперлуксозни чанти. „Навахо“ — помниш ли, говоря за това от лятото?
Веждите на Шивон се вдигнаха високо на челото й.
— О, не! Искам да кажа, съжалявам — боже, това е ужасно. Ти вложи толкова много в този проект.
— Знам. И сега Дани ме принуди да изляза в платен отпуск. За два месеца, за да си „възвърна фокуса“, както се изрази той. Тази сутрин потвърди решението си с есемес — пуска ме в платен отпуск, но не иска да му се мяркам пред очите преди първи февруари. Извадих късмет, че не ме уволни. Защото го заслужавам, Шивон. Аз го разочаровах. — Тя се помъчи да преглътне сълзите си. — Докато бях в Китай — не зная. Не бях на себе си. Не можех да си събера мислите.
Тя беше излязла от релсите и причината за това беше само една. Лори се потопи в спомена за изминалото лято — но на фона на ноемврийския вятър навън и развалините, в които се беше превърнал животът й, близостта с Джей изглеждаше безкрайно далечна.
Джей седеше на раирания хамак на терасата над апартамента на Лори и се люлееше лекичко, докато й отваряше една бира. От айпод плейъра долиташе ленива музика от седемдесетте, идеално пасваща на горещата лятна нощ. Двамата бяха прекарали цялата вечер заедно, първо бяха отишли на лятно кино в парка — но преди полунощ Шивон беше заспала в леглото на Лори на долното ниво.
Лори седна до Джей и той й подаде отворената бутилка „Корона“ — тя забеляза как раираната тениска в сиво и бяло, пусната свободно върху износените дънки, подчертаваше слънчевия загар на кожата му. Беше събул чехлите си и ги беше оставил до нейните. В хамака имаше предостатъчно място, беше двоен, изпратен от майка й от Испания, но земното притегляне събираше телата им в средата на люлката. Лори погледна Джей. С набола брада и поизрасла тъмна коса, той изглеждаше точно както в първия ден, когато се бяха запознали, когато той внасяше своята китара в новия си апартамент. Джей се обърна към нея и се усмихна. Сякаш изобщо не забелязваше, че едната страна на тялото й, облечено в тюркоазеносин анцуг, беше долепено плътно до неговото.
— Шивон пропуска изумително нощно небе — каза Джей, като наклони глава назад. Лори се облегна назад и погледна нагоре. Въпреки безбройните изкуствени светлини от баровете, офисите и магазините в Южен Лондон, звездите се открояваха ярко.
— Така е — съгласи се Лори, като усети още по-осезателно докосването на неговото тяло до нейното. Топлината на ръцете му, едва доловимото му чисто ухание, с лек дъх на канела. Престани да се държиш глупаво, заповяда си тя. Очевидно неусетно се беше напила. Тя отпи глътка бира и остави бутилката на малката дървена пейка, която той й беше сковал тази пролет, когато се беше включил в курса по дърводелство.
— Може би не е чак толкова лошо — подхвърли Джей, като спря топлите си лешникови очи върху нейните, — че Шивон заспа.
Гласът на Джей прозвуча различно, някак по-мек от обикновено. Това не беше обичайният тон, онзи, с който говореше за съседските неща, като прибирането на млякото от доставчика или заемането на нейната колекция епизоди на „Момчетата от Медисън Авеню“.
— В какъв смисъл?
— Ами, че ми харесва да бъдем сами — изрече той, без да откъсва очи от нея.
Така, каза си Лори. Положението наистина ставаше много неловко. Тя извърна очи, докато прехвърляше наум планове за бягство.