Беа замълча и Рейчъл докосна ръката й. Болницата в Лийдс беше мястото, където откараха мъжа й след падане от кон и където той бе починал преди три години. Макар да беше по-близо, болницата беше наситена с тежки спомени за всички. Рейчъл се замисли за Ейдън и си представи какво щеше да каже той. Беа заслужаваше най-доброто медицинско обслужване на място, където щеше да се чувства спокойна.
— Ами, щом доктор Гарет е казала Лондон, значи ще бъде Лондон — изрече решително тя. — И няма да те пуснем сама, знаеш това.
Беа понечи да възрази, но сякаш се отказа и не изрече нищо.
— Кога трябва да стане това? — попита Рейчъл.
— Ще ми запише час възможно най-скоро, още за следващата седмица, ако може.
Ейдън седеше на ръба на леглото, опитваше се да запази спокойствие, но тревогата се беше отпечатала върху челото му.
— Ще намеря начин да отида с нея — каза той, като прокара ръка през късата си кестенява коса.
Рейчъл му се беше обадила в работата сутринта и го беше помолила да се прибере малко по-рано тази вечер. Край него се чуваше обичайният грохот на строителен обект и той се поколеба да си тръгне преди края на работния ден, но Рейчъл настоя, че въпросът не търпи отлагане — тя не можеше да му каже за Беа посред нощ, когато Ейдън се прибираше на пръсти, смазан от умора.
— Значи доктор Гарет няма представа какво може да бъде?
— Не — отвърна Рейчъл, като седна до него и го прегърна през кръста. — Трябва да направят някои изследвания. Може да отнеме само няколко дни — но лекарят каза, че трябва да останем две седмици за всеки случай. Майка ти се поуспокои, така че и това е нещо.
— Ти виждала ли си някога майка ми разтревожена? — попита Ейдън с вдигнати вежди и пресилена усмивка.
Дори в най-трудните моменти, както когато Дейвид почина, Беа успяваше да запази самообладание и да ги приласкае. Рейчъл помнеше какво беше казала тя на погребението на мъжа си.
— През последните трийсет и пет години получих повече любов, отколкото повечето хора получават за цял живот. Двамата бяхме много щастливи заедно. Това е важното.
— Ще поговоря със Саймън довечера и ще видя дали мога… — Ейдън се пресегна към своя айпад и прегледа графика си. — Така, я да видим. — Рейчъл надникна към екрана и видя върволица от дни, плътно запълнени със срещи и задачи, от сутрин до вечер.
— Ейдън — обади се тя, като постави ръка върху неговата, докато той прескачаше към следващата седмица в търсене на прозорец. — Спри.
Ейдън се обърна да я погледне, в ъгълчетата на лешниковите му очи се бяха появили бръчки.
— Убеден съм, че ако…
— Виж, и двамата знаем, че ти не можеш да си позволиш да отсъстваш точно сега — изтъкна Рейчъл. Тя беше видяла счетоводните книги с очите си — финансовото положение на фирмата не изглеждаше добре. Провалът на един-единствен проект можеше да срине бизнеса в пропастта.
— Няма проблем — продължи тя, като стисна ръката му. — Аз ще отида с Беа. — Тя вече беше обмислила останалите варианти и ги беше отхвърлила. — Нейните приятелки си имат достатъчно ангажименти, пък и повече от тях не са толкова здрави, че да се справят, ако Беа припадне по време на пътуването.
Очите на Ейдън срещнаха нейните и Рейчъл отгатна, че двамата си мислеха едно и също.
— Но Мили и Зак… — промълви той. Сегашният му проект беше на два часа път с кола. Би било невъзможно да ги кара до училище. — Ще трябва да ги спрем от училище, така ли?
— Да, така мисля — призна Рейчъл с натежало сърце, след като претегли вариантите. Зак беше толкова въодушевен от ролята си на влъхва в коледната пиеса, а Мили тъкмо започваше да свиква с новото училище. — Ще разговарям с учителите им утре и ще вземем учебниците и задачите с нас.
— Ще поговоря със Саймън и ще му прехвърля каквото мога — каза Ейдън, като прегледа отново календара си, — ако успееш да закараш мама на прегледа следващата сряда, аз ще се постарая да дойда при вас за уикенда.
Рейчъл погали наболата брада по бузата на мъжа си и го целуна нежно.
— Ще се справим, Ейд — прошепна тя. Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.
Ейдън си беше легнал рано за пръв път от седмици. Дишането му беше дълбоко и равномерно. В съня тревогите му сякаш бяха изчезнали и той изглеждаше напълно спокоен.
Рейчъл облече карираната си пижама и влезе в прилежащата към спалнята баня, като завърза гъстата си руса коса на хлабав висок кок. Замисли се за пътуването до Лондон и започна да пресмята колко щеше да струва. През последните месеци се бяха отказали от много неща и тъй като никога не бяха харчили безразборно, засега им оставаха малко спестени пари. Но — Рейчъл взе да смята на пръсти, стиснала четката за зъби в другата ръка: пътуване с влак на двама възрастни и две деца, тоест купени в последния момент билети, след това двуседмичен престой на хотел в Лондон за нея и децата, храна и градски транспорт… ще струва стотици лири. Ейдън щеше да получи последното плащане по сегашния си проект чак догодина. В семейството той единствен изкарваше пари, а сега банковите им сметки бяха съвсем изтънели. Дори да изберяха евтин хотел, разходите за настаняване щяха да изядат скромната сума, която тя и Ейдън бяха заделили за Коледа. Трябваше да има по-разумно решение.