В ума й проблесна една мисъл — разбира се. Лори. Рейчъл си даваше сметка, че това беше голяма услуга. Но за какво са старите приятели, ако не за да ти помогнат в труден момент? А и всъщност Лори беше кръстница на Мили — пък макар и само на хартия. Очевидно беше дошъл моментът да си припомнят старата дружба. Умът й обмисляше трескаво идеята — какво пък, може би щеше да се получи.
Тя изплакна устата си и облече халата си, промъкна се на пръсти покрай спящия Ейдън и заслиза по стълбите. Седна на кухненската маса, отвори лаптопа и когато екранът оживя, Рейчъл отвори браузъра. Набра адреса на Фейсбук. Беше създала профила си неотдавна и качваше снимки на децата си, за да отговори на молбите на приятелките и близките си. Влизаше рядко и имаше само шепа приятели. Но Лори беше една от тях. С елегантната си кестенява прическа и гримирани в опушени тонове очи, тя изглеждаше почти като фотомодел на снимката в профила си.
Лори имаше бляскав живот, успешна кариера, зашеметяващи тоалети. Рейчъл знаеше това от снимките — Страхотни моменти от разни модни ревюта и партита на седмицата на модата в Лондон и Париж. Рейчъл не завиждаше, а се гордееше с приятелката си. Животът на Лори? Тя докосна собствената си буйна руса грива и се усмихна — първо на първо, тя нямаше косата за подобен живот.
Рейчъл отвори прозорчето, за да напише съобщение на приятелката си.
Здравей, Лори.
Как си? Минаха сто години, знам. :)
Надявам се, че при теб всичко е наред, мила. Извинявай за неочакваната молба, но всъщност ти пиша, за да те помоля за услуга — голяма услуга. Да ти кажа честно, отчаяна съм!
Свекърва ми Беа е болна и беше насочена към една специализирана клиника в Лондон. Има ли някакъв шанс аз и децата да отседнем при теб за две седмици, считано от другата седмица, 29 ноември?
Рейчъл си спомни с умиление подаръка, който Лори й беше изпратила за последния рожден ден — черен кожен колан с бронзов клипс във формата на лястовица. Не друг, а Мили забеляза марката — „Сиймлес“ — и предположи, че дизайнът сигурно е дело на Лори. Рейчъл нямаше много неща, които да му отиват, но постави колана на почетно място в гардероба си.
Оставаше с впечатлението, че нейната приятелка от училище се справяше доста добре в живота и макар да не бе виждала апартамента й в Лондон, Рейчъл си го представяше елегантен и просторен, разположен в някой от онези шикозни квартали, към които Лори открай време се беше стремила: например Примроуз Хил.
За последен път се бяха видели на сватбата на тяхната обща приятелка Джейн миналата година. Преди да отиде на сватбата, Рейчъл беше поставила в багажа си единствената елегантна роля, която все още й ставаше — дълга до земята, на цветя, в ретро стил. Беше тясна, Рейчъл знаеше това, прилепнала точно там, където не трябва — след раждането на Зак тя не беше успяла да смъкне тлъстинките около талията си. Лори беше облечена в яркочервена рокля с едно голо рамо, подчертана с няколко дебели гривни от старо злато, които се открояваха на мургавата й кожа, а тъмната й коса беше пригладена в безупречна прическа. Когато се целунаха, Рейчъл долови прекрасно, вероятно скъпо ухание на парфюм.
Лори сигурно щеше да има една-две свободни стаи, нали? Тя живееше сама, така че може би щеше да се зарадва да си има компания. Рейчъл пое дълбоко дъх и изпрати съобщението в киберпространството. Стана и се зае да си приготвя горещо какао, което да си вземе в леглото — за да се приспи.
Млякото завираше, тихото гъргорене беше единственият звук в иначе притихналата къща. Рейчъл разбърка какаото в чашата и се върна пред лаптопа, за да го изключи.
Когато понечи да затвори страницата, една мъничка червена кутийка й подсказа, че е получила ново съобщение. Тя го отвори — нищо чудно, Лори открай време беше експедитивна.