— О, да — обади се Шивон. — Момичето, с което сте ходили в Гърция като тийнейджърки?
Лори кимна.
— Да — потвърди тя. — Отидохме в Гърция малко преди тя да забременее, на деветнайсет години. — Лори замълча, после поклати глава, спомняйки си как двете бяха стояли в банята, вторачени в теста за бременност на Рейчъл, като не вярваха на очите си. Никоя не беше обелила дума в продължение на пет минути. Рейчъл беше умната, тя беше класирана по успех в университета — повече подхождаше на Лори да се издъни. Така би било логично.
— Тя и бащата още ли са заедно? — попита Шивон.
— О, да, имат две прекрасни деца, Мили и Зак. Ейдън Мъри учеше в нашето училище, два випуска по-голям.
— Еха — възкликна Шивон, ококорила зелените си очи. — Това е много романтично, нали? — промълви тя, зареяла поглед в една усмихната двойка на масата до вратата: двамата тъкмо сваляха шапките и шаловете си и се настаняваха.
— Романтично? Наистина ли мислиш така? — Лори се засмя горчиво и поклати глава. — Не смятам. — Тя отпи глътка капучино и Ейдън от ученическите години изникна пред очите й — висок и красив. Учтив, дори когато приятелите му я тормозеха. Тя пропъди образа от ума си. — Да забременееш, преди да навършиш двайсет? Обречена за цял живот да поръчваш дрехи от каталога, да бършеш сополи и да се тревожиш? Ако на това му казваш романтика, можеш да си го задържиш.
Шивон присви очи и й хвърли поглед, който говореше: „Не бъди гадна!“
— Рейчъл казва, че е щастлива. Но кой иска подобен живот? Не бих разменила живота си с нейния — нито за миг.
Кога се запознаха двете — когато бяха дванайсетгодишни? Хм, може би. Всъщност по онова време Лори би направила всичко, за да се разменят. Рейчъл, с нейните хубави дрехи, голяма къща и скъпи ваканции, с еднаква лекота печелеше приятели и изкарваше шестици. Лори, тъкмо напротив, с кльощавата си фигура и шушлякови анцузи в крещящи цветове, едно от малкото деца в училище, което живееше в общинско жилище, беше любим обект на подигравки за немирниците. Честно казано, Лори беше кръгла нула, докато не стана приятелка на Рейчъл.
— Е, чудесно — каза Шивон. — Защото не искам да те разочаровам, но „Шантав петък“ не беше документален филм, Лори. Не е никак лесно да организираш нещо такова в реалния живот.
Лори завъртя очи.
— Виж, казвам ти, защото ще имаш нови съседи за две седмици, включително моята кръщелница Мили.
— Ти имаш кръщелница? — учуди се Шивон. — Някой ти е натресъл отговорността за…
— Да, така е! Дъщерята на Рейчъл — довърши Лори с раздразнение. — Тя е прекрасно момиче. Не я виждам често — всъщност никога не съм им ходила на гости, което е много лошо, предполагам. Но се опитах да наваксам пропуснатото в Оксфорд и й изпращам пощенски картички от време на време — от седмиците на модата, от пътуванията ми в чужбина. Тя е луда по модата. Както и да е, мисълта ми е, че ще отсъствам. Отивам в малкото селце на Рейчъл — казва се Скипли, в Йоркшир, за да мога да се поотпусна малко и да си почина.
Шивон за малко не се задави с кафето си.
— Село в Йоркшир? Вярно, националният парк Дейлс е красиво място, но ако ми позволиш, ще ти припомня нашия скорошен разговор за влудяващата скука на спа центровете? Какво ще правиш там?
Лори все още не беше обмислила тази част.
— Ами, къщата изглежда прекрасна. Нали знаеш, розови храсти пред вратата, такива работи.
— Няма да има рози, Лори, наближава месец декември. Ще ти стискам палци да намериш суши на село.
Лори осъзна, че дори сушито — една от нейните любими храни — не би могло да я изкуши точно сега. От понеделник почти не беше слагала залък в устата си.
— От друга страна, може да загладиш малко косъма с йоркширски пудинг — добави приятелката й. — Но сериозно, Лори, какво ще правиш сама на село? Даваш ли си сметка с какво се захващаш?
— Всичко ще бъде наред — настоя Лори, като махна с ръка. — Слушай, ти и Дани имате право. Имам нужда да си прочистя главата.
В неделя сутринта, три дни преди заминаването, Лори почука на синята врата на първия етаж в кооперацията. След минута й отвори закръглена жена на около седемдесет години, с пригладена афроприческа, рокля на жълти и червени мотиви, подчертана от семпли златни халки на ушите и червен гердан.
— Здравей, Лили — каза Лори.
— Охо, ето я моята любима съседка — отвърна Лили, а на лицето й грейна усмивка. — Влизай, скъпа. Тъкмо сложих чайника на котлона.
— Как си? — попита Лори, като влезе в кухнята и се настани на един от дървените столове край масата.