— Ела у нас в петък — каза Джей по пътя към дома. Лори подритваше игриво окапалите листа, без да изпуска ръката му. — Искам да ти сготвя нещо.
Лори се поколеба само за миг.
— Добре, става — каза тя с обичайната си самоувереност. Но вътрешно не беше толкова сигурна, а когато влязоха в апартамента, тя съвсем се умълча. Само допреди няколко седмици тя и Джей бяха приятели, а сега накъде поемаха? Защо трябваше да става толкова сериозно? Тя знаеше какво би означавала една уютна вечер у Джей и гласчето в главата й започна да трупа аргументи. Нещата се променяха прекалено бързо. Тя все още не беше готова.
Джей я целуна за довиждане пред входната си врата.
— До петък тогава — каза усмихнат той и пусна неохотно ръцете й. — В седем часа вечерта. Нали?
— Супер — кимна Лори, като прогони съмненията си. — До петък.
В 18:30 часа през въпросния петък Лори затвори телефона след последния разговор за деня. Ботите „Синалоа“ се продаваха доста добре. Като цяло беше успешен ден: тя довърши и изпрати в нюйоркския офис няколко предложения за разширяване на новата линия „Навахо“ и веднага получи одобрение. Лори погледна часовника и се приготви за тръгване — щеше да закъснее мъничко за вечерята у Джей, но пътьом щеше да вземе бутилка хубаво вино, за да се реваншира.
Дани я пресрещна на вратата с притеснено изражение на лицето.
— Лори, извинявай, но въпросът не търпи отлагане. Презентацията за събранието на акционерите е пълен провал. Дали би могла да ни помогнеш да я оправим?
Час и половина по-късно очите на Лори бяха зачервени и възпалени. Тя беше скалъпила презентацията с лекота, но времето отлетя — когато съхрани излъсканата презентация на компютъра си, видя, че беше станало осем часът, а пътуването с метрото също отнемаше време.
— Кошмар в службата — каза тя, когато Джей й отвори вратата няколко минути преди девет. Тя замълча за секунда, колкото да го огледа — индиговосини дънки и карирана риза в червено и черно — добре. — Тъкмо приключих последния телефонен разговор за деня и…
Лори престана да говори, доловила изисканото ухание на билки и подправки и… загоряла храна.
— Ах, закъснях за вечерята, нали? — изтърси тя и прехапа устни.
— В общи линии — изрече Джей, като направи няколко крачки назад и й махна да го последва. — Но хайде, влез.
— Можем да си поръчаме готова храна, нали?
— Можем — отвърна той. Лори долови неохотна нотка в гласа му, но предпочете да не й обърне внимание.
— Добре. Защото съм в настроение да празнувам — заяви тя. — Моите боти „Синалоа“ се продават страшно добре и…
— Лори — каза Джей и постави ръка на темето си с объркано изражение. — Да не съм объркал часа? Мислех, че се разбрахме за седем?
— Така е — потвърди Лори бодро, в опит да омаловажи случката. — Но възникна нещо извънредно — една презентация, и Дани ме помоли да остана. Трябваше да ти се обадя, нали? Но аз си помислих, че ако взема метрото веднага, ще мога да…
— … закъснееш само два часа?
— Да — каза тя. По дяволите. Погледнато в тази светлина, не звучеше добре. — Дани имаше нужда от мен.
— Ясно — изрече бавно Джей.
— Какво? — попита с отбранителен тон Лори. Несъмнено го беше разочаровала — Джей се беше потрудил за нея, а тя Лори не се постара да пристигне навреме. Лори събра цялата си решителност. Нямаше да отстъпи, нямаше да признае, че е сгрешила. — Съжалявам, Джей. Нали това искаш да кажа? Съжалявам. Но работата си е работа.
Джей сви рамене.
— Виж, Лори — дай да забравим за случката, не е голяма работа, ти се разполагай, а пък аз ще забъркам нещо за хапване. Просто, както ти сама каза, можеше да ми звъннеш по телефона.
— Зная — съгласи се Лори. — Но Джей, твоята работа е нещо различно, нали? Искам да кажа, това твоето не е истинска кариера. С бандата — и с мебелите — ти можеш да спреш по средата на онова, което правиш, и да проведеш няколко лични разговора по телефона и никой няма да ти каже нищо… но аз…
Очите на Джей се разшириха от изненада, докато Лори продължаваше да говори.
— … Мисълта ми е, аз не казвам, че не е важно, но искам да кажа, че то не е…
— … не е толкова важно, колкото твоята работа? — довърши той. — Лори, за бога, ти чуваш ли се какво говориш?
— Ти не носиш същата отговорност, нали? Няма шеф, няма заплата или…
— Ясно — изрече Джей. — Май схванах идеята. Твоята работа стои на първо място и винаги ще бъде така. Сигурно е добре, че установих това сега, а не по-късно.