Първата доставка от хиляда чанти трябваше да пристигне в осем часа сутринта. Лори барабанеше с нокти по бюрото и броеше минутите.
— Сигурни ли си, че долу няма нищо? — попита Лори, хванала телефонната слушалка в едната ръка и ровейки в уебсайта на куриера с другата. — Бихте ли проверили още веднъж? — Тя прехапа устни. — Трябваше да са пристигнали преди половин час.
Сърцето й препускаше. Съдейки по системата за електронно проследяване на доставката, пакетите вече трябваше да са пристигнали.
— Тук няма нищо — отговори момчето в склада. — Освен ако… работите за Дани Греъм? Не е изключено да са ги доставили директно при него.
Лори чу някакъв шум откъм общото отворено пространство, някакъв разговор на висок глас пред стените на кабинета й, последван от почукване на вратата. През матираното стъкло видя шефа си Дани. Благодари на спедитора и затвори телефона.
— Влез — извика тя.
Дани отвори вратата и надзърна вътре. С боядисаната си в черно коса, провиснали костюми и рунтави вежди, Дани за пореден път я удиви как беше успял да се промъкне през вратите на „Сиймлес“ — да не споменаваме как беше станал директор. Един от редките случаи, когато модният стил бе отстъпил пред бизнес усета в този бранш.
— Здравей, Лори.
— Здравей, Дани — отвърна тя и видя, че той държи в ръцете си един от дългоочакваните кашони.
Шефът й постави кашона върху масата между тях.
— Пристигнаха.
Лори вдигна ръка към устата си в нетърпеливо очакване, когато Дани извади една от бежовите чанти, изработени с преплетена кожа, на които бе посветила последните шест месеца. Извивките бяха изящни, кожата се отличаваше с деликатен блясък, а малкият пискюл, който висеше от едната страна, добавяше финален акорд на непостижим стил. Лори посегна да пипне чантата и не можа да сдържи усмивката си — истинско съвършенство.
— О! Красива е, нали? — промълви тя, прокарвайки пръст по малката позлатена закопчалка. — А ти твърдеше, че е недопустимо да използваме кожа от кенгуру? Погледни, Дани, каква невероятна кожа. Мека и издръжлива. Тези торбести приятели ще бъдат обезсмъртени от линията „Навахо“.
— Хмм — процеди Дани и лицето му пламна. Той някак не изглеждаше толкова спокоен или развълнуван, колкото очакваше Лори. — Не знам. — Той посочи логото на „Сиймлес“.
Или по-скоро мястото, където трябваше да бъде логото. Лори проточи врат да разгледа надписа и реалността я порази като мълния. Не. Не. Не беше възможно.
Логото на „Сиймлес“ — отличителното „S“ със смела извивка — трябваше да е щамповано върху кожата в долния ляв ъгъл, както върху всички техни аксесоари. Но не беше. Вместо това върху скъпата вносна кожа на „Навахо“ чантата бяха незаличимо жигосани думите: ЩАМПОВАЙ ЛОГОТО ТУК.
— Би ли ме осветлила, Лори? — заговори Дани, смръщил загрижено вежди.
Лори наклони настолната лампа върху бюрото си, така че да освети надписа върху чантата, и затъкна кичур коса зад ухото си. Вгледа се внимателно в щампата и си напомни да диша. По дяволите. Надписът беше прекалено голям, за да го прикрият.
— Не е възможно да е върху всичките — промълви тя със свито сърце. Остави чантата, която държеше, и бръкна в кашона. Но докато вадеше на светло всяка една от еднаквите чанти, виждаше само повторения на същата грешка, отново и отново, съкрушително очевидни.
Как се бе случило? Лори беше отишла там, беше надзиравала процеса в Китай. Тя се върна в мислите си към четиринайсетчасовите работни дни, които беше прекарала сред задушливите изпарения във фабриката, докато общуваше с всички възможни средства с персонала, уверяваше се, че се използват точните материали, крачеше нагоре-надолу покрай конвейера, проверяваше пискюлчетата на пилотните мостри, закопчаваше и откопчаваше токи напосоки, за да се увери, че няма дефектни.
И тогава й проблесна един спомен. Имейлът, който беше изпратила на собственика на китайската фабрика в последния ден от командировката, с последните указания за голямата коледна поръчка. Стомахът й се сви на топка. Неспособна да открие съответния файл със снимката, в бързината тя беше набрала на ръка инструкциите за логото.
Очите й срещнаха погледа на Дани — заля я вълна от срам, когато осъзна грешката си. Лори беше наясно, че собственикът на фабриката не знае добре английски. Тя беше допуснала много глупава грешка. Нещо по-лошо — изключително скъпоструваща грешка. Да, умората и часовата разлика не бяха за пренебрегване. Да, часове наред беше предоговаряла разходите и затова се беше откъснала от конвейера. Но Лори беше ръководила с лекота подобни задачи без никакви проблеми при предишни проекти. Пълната картина постепенно доби ясни очертания. В тази командировка имаше само една разлика. Умът й беше зает с мисли за Джей.