— Тоест… — започна Лори. Но не можеше да го отрече. Колкото и да искаше да изглади нещата между тях, тя не можеше да отрече думите му. За нея работата стоеше на първо място.
— Работих много, за да стигна дотук — каза тя, в опит да се оправдае. — Не мога да си позволя да отстъпя от завоюваните позиции. Не можем всички да сме мечтатели като теб, да чакаме вдъхновението да ни споходи и да творим импулсивно…
Джей вдигна вежди.
— Аха.
Лори се обърка, затърси подходящите думи, за да заглади нещата. Но нищо не й идваше наум. Накрая тя се отказа. Обърна се и излезе от апартамента на Джей с пламнали бузи, като затръшна вратата след себе си.
Оттогава бяха минали седмици, после месеци, а те двамата едва разменяха по някоя дума, и така до ден-днешен. Джей беше неин само за един мимолетен миг — но след това един от най-добрите й приятели беше напуснал живота й и бе оставил след себе си болка. Зееща болка. Сега, в неделните утрини Лори слушаше музиката на Джей, която слабо долиташе в спалнята, защото я караше да се чувства така, сякаш бе на долния етаж с него. Шивон каза, че тя трябва да се опита да излиза с други мъже. Но Лори вече не знаеше какво иска — може би връзките не бяха за нея. Може би, след всичкото това, тя не искаше никого.
— Хм, срамота, ако питаш мен — каза Лили, като сви рамене. — Изглеждахте хубава двойка, вие двамата. Но ти си твърдоглава жена, знам аз — добави тя. — Както и да е, сега ти трябват приятели — усмихна се топло тя — и имаш много такива.
Лори спря поглед на снимките на внуците на Лили, окачени в златни рамки върху непострадалата страна на стената. И въпросът се изплъзна от устата й, преди да успее да се спре.
— Ти някога била ли си влюбена?
— О, да — засмя се Лили. — Или поне така си мислех. В бащата на моите деца. Родих децата си, а сега си имам внуци — те са моите слънчица, нищо че живеят далеч. Не съжалявам за нищо. Но караниците и пререканията? С Джими бяхме много млади навремето или може би — тя вдигна рамене — може би просто не съм създадена за дом и семейство.
Глава 6
Понеделник, 27 ноември
Подател: Millypede@gmail.com
Получател: Carter@yahoo.com
Здравей, Картър,
Как си? Май няма да дойда на срещата. Дълга история, с две думи, заминавам за Лондон за две седмици със семейството си. Гадно, защото ще изпусна най-интересното тук — но е яко, защото винаги съм искала да видя Лондон, а и няма да ходя на даскало.
Обаче може да си чатим — ако искаш?
— Значи ще отсъстваш две седмици? — попита Даяна.
Рейчъл седеше на дивана в хола на съседката си Даяна. Малкото кученце Алфи дремеше на фотьойла до прозореца, огрян от слабото зимно слънце. Възглавничките бяха идеално разбухнати, масичката за кафе — полирана до блясък, а във въздуха се долавяше свежото ухание на освежител с аромат на ванилия. Самата Даяна беше спретната като къщата си, русата й коса беше сплетена на рибена кост, леко набръчканите клепачи — посипани с бледосини сенки за очи, а ноктите й бяха лакирани в цвят пепел от рози. Рейчъл, по дънки и вълнен пуловер, се чувстваше като мастилено петно върху безупречния декор на съседката си.
— Всичко зависи от това колко бързо ще открият какво е заболяването на Беа. Междувременно Лори ще живее тук.
Даяна изглеждаше смутена от новината.
— А децата добре ли го приеха?
— Да. Зак е съвсем спокоен — малко разочарован, че ще изпусне коледната пиеса, но се вълнува от голямото приключение. Вкъщи цари пълен хаос, навсякъде има багаж и чанти, но той ме увещава да вземем и колелото му. — Рейчъл се усмихна. — А Мили — и тя миряса. Отначало се нацупи, спомена, че щяла да пропусне някакво парти или нещо подобно, но тя винаги е искала да отиде в Лондон.
— Вярвам, че ще й хареса — каза Даяна.
— Понякога ми е трудно да отгатна — призна замислено Рейчъл. — Навремето знаех точно какво харесваше дъщеря ми, но напоследък толкова много неща се промениха. Сега Мили учи в смесено училище и имам чувството, че вниманието й се измества от конете към момчетата.
— Има ли някой специален обект на внимание?
— Не зная — въздъхна Рейчъл. — Може би. Говорих й за връзките и взаимоотношенията и тя ми спомена със заобикалки, че няма да се остави „да забременее на деветнайсет като мен“. — Тя се засмя. — Може би трябва да съм благодарна. Тя е по-амбициозна от мен, няма съмнение.
— Тя е разумно момиче — обади се Даяна. — Е, ще ми липсвате много. И постоянно ще си мисля за Беа.