Но Шивон и Лили бяха заети, така че се налагаше да помоли Джей. Нищо страшно, това беше най-обикновена услуга между съседи. Но мисълта да слезе на долния етаж, да разговаря с него… те почти не бяха разменяли дума през последните два месеца. Лори стоеше в коридора на апартамента с ръка върху дръжката на вратата от цели пет минути.
Тя пое дълбоко дъх, отвори вратата и заслиза по стълбите към апартамента на Джей. Позвъни на вратата, а в корема й запърхаха пеперуди. Може би той нямаше да е вкъщи, помисли си тя, донякъде искайки да е точно така.
Джей отвори минута по-късно. Тъмната му коса беше леко разрошена и беше облечен в индиговосини дънки, красиви мокасини и тъмночервен пуловер. Не просто някакъв пуловер, а такъв, който му стоеше прекрасно и открояваше мургавата му кожа. Пуловер, който Лори беше видяла в един магазин в Сохо в началото на годината и го беше накарала да го купи, защото му отиваше. По онова време те двамата бяха приятели и тя все още правеше такива неща. Отвътре долетя звукът на радиото и я разсея за момент.
— Здравей — каза тя с леко дрезгав глас.
— Лори — промълви Джей с колеблива усмивка. — Здравей.
Думите, които Лори беше планирала да изрече, излетяха от ума й, щом се озова лице в лице с Джей. Погледът й се плъзна към сочните му устни и тя си спомни целувките му.
— Мина доста време, нали? — успя да каже накрая тя.
Той кимна, очите му тутакси се забиха в пода, без повече да срещнат нейните.
— Натоварен период — продължи тя. — Всички тичат, тичат, тичат на работа. — Прииска й се да се срита. Това пък откъде дойде? Всичко свърши, замина, изчезна беше доста по-вярно в случая.
— О, да — каза Джей, а след известна пауза добави: — Е, това е добре. Ами днес? Защо не си на работа?
— В отпуск съм — отвърна тя, без да споменава, че на практика я бяха отстранили от работното място. Прехапа устни, после бързо смени темата. — Виж, исках да те помоля за услуга.
— Услуга? Разбира се — каза Джей със сърдечна усмивка. — С какво мога да ти помогна?
— Една приятелка…
Отвътре долетя женски смях, над звука от радиото, като пресече думите на Лори по средата. Тя погледна в посока на смеха, стомахът й се стегна на възел. Прииска й се просто да даде ключовете на Джей и да се изнесе по най-бързия възможен начин.
— Моята приятелка Рейчъл ще отседне в апартамента ми за две седмици. Би ли могъл да й предадеш ключовете, когато тя пристигне тук утре? — Лори подаде връзката с ключове. — Ще бъде тук към три часа, заедно със сина и дъщеря си.
— Разбира се — каза Джей, кимайки. — Няма проблем. — Лори му подаде ключовете и ръцете им се докоснаха за момент. Лори закопня да останат така, неговата кожа до нейната, близо — но Джей отдръпна ръката си и остави ключовете върху масичката в коридора.
— А ти къде… — започна той, като отново вдигна поглед към Лори.
— Джей — извика женският глас от вътрешността на апартамента. — Чаят ти ще изстине.
Тя беше. Онова момиче.
— Май трябва да вървя — промълви Лори с натежало сърце. — Но ти благодаря, оценявам това.
Лори се обърна и пое нагоре по стълбите, а сърцето й блъскаше лудешки. Гласът на онова момиче. Беше наситен с интимност.
— Но Лори, ще те видя на партито у Лили, нали? — извика Джей.
— О, да, разбира се — отвърна тя, като изви глава към него и се насили да се усмихне. Но още докато изричаше тези думи, тя осъзна, че празненството заедно с Джей, по този начин, беше единственото място, където не би могла да бъде на Коледа.
Лори прекоси гара Кингс Крос, влачейки куфара след себе си, злочеста като елиминиран участник в риалити състезанието „Стажантът“. Беше сряда сутрин — малко повече от една седмица откакто животът й се беше разпаднал.
Първият влак за Лийдс тръгваше в 11:45 часа, а оттам щеше да се прехвърли на по-малка композиция за Скипли. Пиковият час беше отминал и купето остана полупразно. Някакъв мъж с червендалесто лице и корем, притиснат в масичката пред него, я изгледа с приветлива усмивка. Две малки деца, вероятно негови, седяха на седалките отсреща. Съкрушена, Лори постави чантата на седалката си.
— Здравей, сладурче — изтърси мъжът. Изправи се, за да й помогне да вдигне тежкия си като олово куфар върху отделението за багаж. — За къде си тръгнала?
Лори никога не разговаряше с непознати в обществения транспорт и не беше готова да прави изключения точно днес. В това отношение, макар да не беше родена в столицата, тя беше лондончанка до мозъка на костите си.