Улицата не беше точно каквато си я беше представяла Рейчъл. Тя провери още веднъж адреса в телефона си, Уиндърмиър Роуд — да, това беше. Но мястото изобщо не се вписваше в концепцията на Лори — широк булевард с високи викториански сгради с тераси, тротоари, опасани с голи, осакатени чинари, а паважът беше осеян с торби за смет и кашони с отпадъци за рециклиране. Къщите бяха големи, но занемарени и потънали в сенки.
Рейчъл пое дълбоко дъх и поведе малката си армия. Мили съобщаваше на висок глас номерата на сградите, покрай които минаваха:
— Трийсет и три, трийсет и едно… Зак, виж колко много велосипеди — възкликна Мили и смушка братчето си, когато минаха покрай една къща с табела отпред, върху която беше написано нещо с тебешир. От една колона до отворената врата гърмеше реге. „Бил Фурията. Поправям колела всякакви“, гласеше надписът на табелата. Мъж с посивяла раста прическа и плетена раста шапка беше коленичил на прага и поправяше една велосипедна верига, докато клиентите чакаха на тротоара — тийнейджър с очукано колело „Беемхикс“ и жена в костюм, със сгъваем велосипед „Бромптън“. Други колелета — от стари и ръждясали до лъскави и нови, изпълваха предния двор.
— Яко — възхити се Зак, вперил поглед в Бил, който завъртя колелата на велосипеда.
— Здрасти — провикна се майсторът и им кимна.
Рейчъл се усмихна учтиво и провери номера на вратата, после погледна съседната сграда. Номер 23 — ето, това беше. Бяха пристигнали. Сградата, като всички останали на улицата, сякаш беше надвиснала над тях. Тя насочи Зак и Мили към домофона и прокара пръст по номерата. Натисна бутона на съседа на Лори в шести апартамент.
— Здравейте. — През говорителя прозвуча дружелюбен мъжки глас.
— Здравейте — обади се Рейчъл. — Джей ли е? Аз съм Рейчъл, приятелката на Лори…
— Рейчъл, здравей — обади се отново мъжът, — качвай се, аз съм на втория етаж.
Рейчъл изчака да чуе звука от освобождаването на резето, след което бутна тежката входна врата. Зак заподскача на един крак по шахматно наредените черни и бели плочки по широкото фоайе и с отекващи стъпки се насочи към стълбището. Изкачиха се до площадката на първия етаж заедно и когато стигнаха до втория етаж, вратата на Джей беше отворена. Висок, тъмнокос мъж с приветлива усмивка излезе навън и подаде ръка на Рейчъл.
— Здравей, аз съм Джей — каза той с почти неуловима следа от лондонски акцент. Лешниковите му очи срещнаха нейните.
Рейчъл се усмихна и пое ръката му, внезапно поглеждайки отстрани омачканите си дрехи и разчорлената от вятъра коса. При оскъдното си описание на съседа Лори беше пропуснала няколко ключови подробности — висок, с кожа с цвят на разтопен карамел и непринудени маниери, Джей беше разсейващо привлекателен. Рейчъл осъзна, че не откъсва очи от него, затова побърза да слезе на земята.
— А това са Мили — каза тя усмихната и смутена, — и Зак. — Положи по една ръка върху раменете на децата си. Те прилежно поздравиха Джей. Рейчъл забеляза, че дъщеря й бе необичайно мълчалива.
— Здравейте. А това, струва ми се, сега става ваше — пошегува се Джей, като й подаде връзка ключове. Рейчъл ги пое с благодарност. — Добре дошли в Голдхок Меншънс — добави Джей. — Името идва един размер по-величествено от сградата, както сигурно вече сте забелязали — засмя се той.
— Не — побърза да каже Рейчъл, притеснена, че съмненията й се бяха изписали на лицето й, — искам да кажа, не, никак даже, аз всъщност не познавам добре Лондон — но тази сграда изглежда приятна.
— Според мен е готина — вметна тихичко Мили.
— Е, благодаря — подхвърли Джей, като намигна на Мили. — Дано престоят да ви хареса. Съжалявам, че не мога да се отбия да си поговорим, но трябва да бягам на репетиция. — Той взе една китара в калъф и някаква торба. — Но ако ви трябва нещо, докато сте тук, свиркайте.
Рейчъл кимна глупаво.
— Благодаря — каза тя. После поведе децата си нагоре към последния етаж.
— Мамо — обади се Мили, когато стигнаха до площадката, — трябваше ли да се излагаш така?
Рейчъл надникна през парапета, за да се увери, че Джей не може да ги чуе.
— Ами — подхвърли тя, като смушка Мили, — той е доста красив, нали? В Скипли няма много такива бащи. Ако не броим баща ти, естествено.
— Старичък е — отсече Мили. — Но не е лош, става.
Рейчъл задържа за момент поглед върху дъщеря си — по нежните й момичешки бузи беше избила лека руменина. Конете вече определено не бяха на първо място, със сигурност.