Но ти ме попита за лошите и грозните неща, покрай хубавите (?!). Да видим. Лошото е, че през останалите 20% от времето искам да убия Зак с голи ръце. Грозното е, че понякога вечер пуша на прозореца на моята стая и след това пръскам с парфюм, в случай че нашите влязат. Мама се държи така, сякаш сме приятелки. Знам, че винаги е искала да бъдем приятелки, но истината е, че не й казвам и половината от нещата, които върша. О, освен това — взех от Кейт блузата, с която бях облечена онази вечер, когато се запознахме, и я донесох с мен в Лондон, уж „без да искам“…
Обаче това е малко смахнато, нали? Разговарям с теб, а всъщност не те познавам. Само че в момента няма с кого друг да говоря (не се обиждай), така че ми е приятно да пиша.
Точно в момента Зак ме мушка в ребрата, много ме дразни. Оставям те, за да го гъделичкам до припадък, така че да му покажа кой е шефът тук.
Картър истинското ти име ли е или прякор? Как да те наричам?
Глава 9
Сряда, 29 ноември
Лори плати на шофьора, слезе от таксито и взе куфара си от багажника. Когато бяха свили от главната улица и бяха подкарали по Сноудроп Лейн, тя разпозна датиращата от седемнайсети век автентична селска къща, която беше виждала на снимките. Усмихна се — от грижливо поддържаната градина до коледния венец, окачен на входната врата, навсякъде се усещаше присъствието на Рейчъл.
Тя направи едва няколко крачки по каменните плочи на пътеката и едното токче на високите й обувки заседна в някакъв процеп, съсипвайки всички изгледи за позитивна нагласа към случващото се. Лори се подпря с едната ръка на куфара и се замъчи да освободи токчето си, пронизвана от ледения вятър, който преминаваше през блейзъра и тънката й копринена блуза като през сито. Навън беше тъмно като в рог и тя почти не виждаше какво прави. Изруга гръмко в студения нощен въздух и най-накрая успя да освободи заклещената обувка.
Стъпвайки внимателно в средата на плочите, теглейки куфара след себе си, тя стигна до голямата дървена входна врата на Хоторн Котидж. Спомни си указанията на Рейчъл и използва светлината на айфона, за да намери ключа под керамичната кашпа до прага. След това напъха ключа в ключалката и отвори тежката врата.
Лори включи осветлението, подпря куфара, затвори вратата и огледа новата обстановка.
След телефонния разговор с Рейчъл на гарата, Лори беше зърнала един самотен форд ескорт на стоянката за таксита.
— За село Скипли ли си тръгнала, хубавице? — я беше попитал шофьорът, неособено млад и с побелели бакенбарди, провесвайки се през прозореца.
— Да, за там съм тръгнала — отвърна тя. — Сноудроп Лейн.
— Къде е това? — попита мъжът, като замижа срещу първите капки на завалелия дъжд.
Лори му показа екранчето на айфона си, за да види адреса.
— Аха, Сноудроп Лейн — каза той, сякаш преди малко тя му беше продиктувала нещо съвършено различно. Дъждът се усилваше и тя искаше да влезе на сухо и топло по най-бързия възможен начин. — Оттатък хълма, ясно. Качвай се.
От радиото гърмеше някаква дискусия. За щастие шофьорът не беше в настроение за приказки, също като Лори. Дъждът навън размазваше гледката на кафяво-зеления ландшафт, хълмове и долини, тук-там някоя селска къща или пивница дръзваха да разнообразят монотонния пейзаж. Лори смъкна прозореца и подуши колебливо чистия въздух. Ноздрите й се изпълниха с миризмата на кравешки тор.
— Вдигни прозореца, дъждът ще измокри седалката — кресна ядосано шофьорът, надвиквайки местните новини. Лори вдигна стъклото.
Камионът с овце, зад който се влачеха, най-накрая сви от шосето и таксито подкара по главната селска улица. Мръкваше се, но Лори можа да види стръмната главна улица с цветарници, благотворителни магазини и кафенета от двете страни и часовникова кула на върха на хълма, с висока коледна елха отстрани. Малки гроздове светлинки украсяваха дърветата и уличните лампи, създавайки илюзията за падащи снежинки. Лори се усмихна и почувства нещо, което не беше очаквала — искрено вълнение. Скипли беше красиво място — като излязло от филм.
Когато влезе в къщата, Лори се огледа. Таваните бяха с нисък гредоред, а кухнята, дневната и холът представляваха едно просторно отворено помещение. Бежов килим, дебели завеси и голям диван сгряваха хола, а нишата за сядане край прозореца и канапетата бяха отрупани с бродирани възглавнички. Не изглеждаше никак зле — Рейчъл имаше вкус, но беше толкова — ами, отрупано. Как Рейчъл успяваше да намира каквото търсеше? Как й оставаше място за размисъл насред всичките тези мебели? Кухнята в рустикален стил беше подчинена на огромна готварска печка „Ага“ и грамадни, непознати за Лори медни кухненски прибори, окачени на куки.