— Ами, радвам се да го чуя — каза тя, усмихната, — защото те очакват няколко изненади. — Беше толкова хубаво да бъде отново в обятията му.
— Децата са горе — добави тя, — и нямат търпение да те видят.
— Чудесно — кимна Ейдън. — Ще ми помогнеш ли с багажа? — помоли я той. — Сакът на Мили тежи сигурно един тон. — Рейчъл взе един куфар и метна сака на рамото си, а после се заизкачва по стълбите.
— Как е мама? — попита Ейдън. — Нещо ново? Чух я по телефона, но тя не каза почти нищо. Знаеш я каква е. — Рейчъл го погледна и се опита да се усмихне окуражително, като докосна ръката му.
— Видях я тази сутрин — каза тя. — Все още й правят изследвания и… — Щеше да му разкаже за ядрено-магнитния резонанс по-късно. — Ела горе, премръзнал си. Снощи Мили направи сладкиш. Лимонов кейк.
Цветът по бузите на Ейдън започна да се връща.
— Какво говориш — подхвърли той почти безгрижно.
— Как е работата? — попита Рейчъл, когато наближиха входната врата. Ведрото изражение изчезна от лицето му.
— Не е добре — призна той. — Приключихме със строителните работи, но обзавеждането е пълен кошмар. Някои от вградените шкафове и рафтове най-после пристигнаха от Италия, но много от елементите бяха подгизнали от влага. — Той поклати глава угрижено. — Предложиха да ни възстановят загубите в пари, но крайният срок наближава. Все още не съм казал на клиента. Надявах се да успеем да уредим подмяна на повредените плоскости.
Рейчъл спря на площадката и постави ръка над лакътя на Ейдън, като го стисна лекичко.
— Ти ще се справиш. Винаги намираш изход.
— Надявам се да успея — промълви той. — Е, как изглежда апартаментът? Лори никога не ми е правила впечатление на домошарка.
— Хубав е — отвърна Рейчъл. Наистина беше хубав — просто тя не би го обзавела така. С тези бели стени и сиви мебели, без възглавници и завеси и без снимки на приятели и близки по стените, жилището изглеждаше някак голо. Ейдън улови колебанието в гласа й. — Много е стилен, но по нищо не прилича на нашата къща — добави Рейчъл, като прибра назад кичур коса.
— Вие двете винаги сте били толкова различни — подхвърли Ейдън с тих смях. — Винаги съм се чудил как сте станали приятелки. Между другото, тя се е променила, не мислиш ли? Отбих се в къщата, после отидохме до дома на мама и там пийнахме по чаша вино и си поговорихме, припомнихме си доброто старо време и така нататък. — На лицето му отново се появи бледа усмивка. — Сега тя е страхотна мадама, нали? Изглеждаше така, сякаш отива на клуб, не слиза от високите токчета… Ако онези момчета, които се заяждаха с нея в училище, можеха да я видят сега, щяха да съжаляват горчиво, нали?
Рейчъл потисна обзелата я ревност. Наистина — Лори беше грозното патенце, което се бе превърнало в лебед. В училище тя беше момиче с наполовина испански произход, което се мъкнеше в торбести розови анцузи и коса, пристегната с брокатени ластици. Днес, изискана и елегантна, тя сякаш идваше от друга планета. Рейчъл се концентрира върху поставянето на ключа в ключалката.
— Скипли няма да разбере какво го е сполетяло — добави Ейдън.
Рейчъл отвори вратата и чу тупуркащите крачета на Зак.
— Татко! — извика синът им, като влетя в коридора, с ръце и престилка, омазани с водни бои. Мили изникна след него, като се хвърли в отворените ръце на баща си и го прегърна. Зак се присъедини към прегръдката, като сграбчи здраво баща си и остави разноцветни отпечатъци по бялата му риза.
Докато се приготвяха да отидат в болницата, Рейчъл взе няколко банана от фруктиерата, за да ги изядат пътьом.
— Когато се приберем, ще вечеряме заедно като истинско семейство — каза тя на Ейдън. — Приготвила съм овчарски пай.
— Чудесно — подхвърли Ейдън, вдигайки ципа на анорака на Зак. Рейчъл погледна отново фруктиерата и забеляза някакъв бежов плод с грапава повърхност.
— Какво е това? — попита тя, като го вдигна и прокара пръст по сбръчканата му кожа. Със сигурност не го беше купила от пазара. Никога не беше виждала подобен плод.
Ейдън погледна през рамо, а Зак хукна към коридора.
— Хлебен плод, струва ми се.
— О — каза Рейчъл и го върна във фруктиерата, — от къщи ли го носиш?
— Не — промърмори Ейдън, свивайки рамене. — Прекалено е екзотичен. Такива неща не се намират в Скипли.
Виковете на Зак отекваха, докато вървяха по голите бели болнични коридори. Беше пет часът следобед и Рейчъл идваше в болницата за втори път този ден. Мили настигна брат си с леко поскърцване на бронзовите й балерински обувки по белия линолеум и му прошепна да пази тишина. За Зак свиждането беше само игра, но Рейчъл усещаше как притеснението на Ейдън се трупаше. Когато наближиха отделението на Беа, тя взе ръката на мъжа си в своята. Той прие докосването й с благодарност.