Общуването с Мили, когато не е в настроение, беше почти невъзможно. Момичето, което седеше срещу Рейчъл на масата, с войнствено щръкнала брадичка и намусено изражение, й беше почти непознато.
— Престани, Мили — намеси се Ейдън. — Знаеш, че тук важат същите правила както у дома.
— В такъв случай може ли да стана от масата — попита тийнейджърката, като постави приборите си върху чинията.
Зак се размърда на мястото си, доловил буреносната атмосфера.
— Щом Мили става, аз може ли да си пусна видеоиграта? — попита той, забравил за храната в чинията си, като избута със стържещ звук стола си.
— Добре, отивайте — предаде се Рейчъл. Ейдън не обелваше дума, децата нямаха търпение да се махнат от масата, така че надеждите й за сплотена семейна вечеря не се оправдаха.
Мили излезе от кухнята и Рейчъл чу как затвори вратата на стаята си.
Ейдън раздигна чиниите и ги нареди разсеяно в съдомиялната машина.
— Ейдън — заговори Рейчъл, — смяташ ли, че Мили е добре? Тя продължава да се държи особено, дори още повече откакто сме тук, толкова е дистанцирана. Не мислиш ли?
— На мен ми се вижда добре, Рейч. Тя се държи като типична тийнейджърка — не се тревожи.
— Не — възрази Рейчъл, като стана и отнесе чашите до съдомиялната. — Убедена съм, че нещо се случва. Може би страда, че е далеч от приятелите си? Или се притеснява за Беа? Моля те, опитай се да поговориш с нея. Мен ме реже постоянно.
— Рейчъл — каза Ейдън, като затвори съдомиялната и завъртя копчето, търсейки подходяща програма. — Защо не се опиташ да се отпуснеш? Съжалявам, но в момента на главата ми са цял куп други неща.
— Прав си, извинявай. Но може би е добре да ги заведем на някое по-специално място. Прочетох в „Тайм Аут“ за някакво събитие в Хайд Парк, „Северни елени в Страната на чудесата“. Ще има ледена пързалка, северни елени, такива неща. Можем да си направим семеен излет…
— Рейчъл — процеди Ейдън намръщен, — знаеш, че трябва да довърша плевнята на Уестли, няма как да следя работата оттук, а да не забравяме и за мама. Кой знае какво става.
— Да — съгласи се Рейчъл, вече влизайки в режим на оцеляване. — Но нека се опитаме да запазим позитивна нагласа. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред и ние заедно с Беа ще изкараме една хубава Коледа. — Тя докосна леко ръката на мъжа си. — Дори ако…
— Рейчъл — Ейдън поклати глава, извън себе си, и повиши леко глас, — ти не разбираш ли?
Думите й увиснаха във въздуха, дори на нея вече й се струваха смешни. Рейчъл просто се опитваше да заглади нещата, но на практика само ги влошаваше.
— Ти не чу ли какво каза лекарката? Възможно е мама да има рак, Рейчъл. Вече не става въпрос дали ще се приберем у дома за Коледа.
Очите на Рейчъл се напълниха със сълзи, шокирана от думите на Ейдън. Обичайно нежният му глас стържеше от напрежение и раздразнение.
Той седна на масата и отпусна глава в ръцете си.
— Съжалявам, Рейчъл, ти нямаш вина, разбира се. Просто съм изплашен. Страх ме е, че може да загубим мама.
Подател: Millypede@gmail.com
Получател: LaurieGreenaway@virgin.net
Здравей, Лори,
Ще ми се разсърдиш ли, ако те попитам нещо? Не зная с кого друг да поговоря. Кейт не знае за момчетата кой знае колко повече от мен, а пък аз определено няма да попитам мама, тя и без това в момента ми къса нервите.
Напоследък си чатя с едно момче. Не го познавам отдавна, но си пишем съобщения. Той ми изпрати две плейлисти за слушане и аз му изпратих няколко мои снимки, едно клипче как се разнасяме с колелета в Лондон. Той ги хареса. Приятно ми е, когато си говорим, откакто се преместих в новото училище, не съм се чувствала толкова добре с никой друг. Странно е, защото преди да го срещна, си мислех, че харесвам друг, едно момче от горния клас в новото ми училище. Но не знам дали той проявява интерес към мен, може би не.
Както и да е, виждала съм се с това момче веднъж, но наистина си паснахме, говорихме си цяла вечер. Не преставам да мисля за него. Той иска да се видим отново, когато се върна в Скипли, но аз не зная какво ще кажат мама и татко — досега не съм си имала гадже.
Според теб какво да направя? Надявам се да ме посъветваш!
С обич:
Глава 11
Петък, 1 декември
— Мока-чи-но — повтори Лори на тийнейджъра, който я обслужваше в кафенето на главната улица. Момчето вдигна вежди и се обърна да разгледа какво имаха на рафтовете. Израсъл като върлина, най-горният рафт беше почти на нивото на очите му.