— Имаме гранулирано — каза той, като посочи буркан е нескафе, затрупан под кутии черен чай. Косата му беше къса, с неопределен миши цвят, и Лори забеляза някакви наченки на бакенбарди. — Или, чакайте, мока, значи има шоколад, нали? — Момчето наклони глава в размисъл. — Мога да ви направя горещ шоколад и да го разбъркам с кафето — така става ли?
— Ти сериозно ли говориш… — промълви Лори отчаяна, като остави кожената си чанта на плота и изгледа момчето от другата страна право в очите, за да провери дали не се шегува. — Боже, дай ми сили — измърмори тихичко тя, питайки се какво зло бе направила в предишния си живот, за да се озове тук. — Направи ми едно нескафе, щом само това имаш.
Беше събота сутрин, 9:30 часът. Лори не можа да спи — гръмотевична буря цяла нощ тресе прозорците и тя реши да стане, вместо да се мъчи да задреме пак. Беше в Скипли от цели два дни, но поради неспирния дъжд почти не си беше подавала носа извън къщата, а по цял ден седеше на дивана, запасена със списания и книги за четене. Вече откачаше от скука, но с помощта на наръчника на Рейчъл беше разгадала как работа готварската печка и беше успяла да запали огън в камината. Днес буреносните облаци най-сетне се разнесоха и въпреки че небето бе сиво, дъждът спря.
Още щом излезе от къщата, без дори да си е измила очите, Лори тутакси осъзна колко неподходящи са всички дрехи, които беше донесла със себе си — в Скипли цареше кучешки студ. Тя беше взела вталеното си яркочервено вълнено палто, но само толкова. Преди да е стигнала края на пътеката, Лори направи обратен завой, шмугна се в къщата и влетя в дрешника на Рейчъл и Ейдън. Намери си чифт гумени ботуши неин размер, които с удоволствие обу, и един дебел бял шал. Почти беше готова — и тогава забеляза космати наушници, които изглеждаха доста добре, сигурно принадлежаха на Мили. Нахлузи и тях и се огледа в огледалото в хола. За един ден стилът щеше да отстъпи на удобството.
Кафенето на Дън беше първото отворено заведение на главната улица. Беше кафене, в каквото не би влязла за нищо на света в Лондон — пластмасови маси с петна от чай, меню от пържени храни за закуска и никакъв намек за винтидж обзавеждане или тарталети. Но поне изглеждаше добре отоплено. Щеше да свърши работа.
Сега, докато чакаше да й приготвят каквато и да било напитка със съмнително качество, Лори се запита дали не допуска грешка, отстъпвайки от обичайните си стандарти. Извади мобилния си телефон и провери дисплея му, но нямаше покритие. Бавно, съвсем бавно, тя наклони стола си назад, докато главата й почти докосна прозореца. Доближи телефона до прозореца, докато най-сетне се появи една чертичка за обхват.
— ДА — изсъска тя.
— Добре ли сте? — попита момчето, като постави чашата с кафе на масата. Думите му я върнаха на земята с трясък. В момента, когато краката на стола установиха контакт с пода, кафето се разплиска по масата.
— Идеално — процеди Лори, оставяйки телефона върху сухата част. Видя как момчето се помъчи да скрие усмивката си.
— Вие сте нова тука, нали? — попита той. Лори не отговори. Надяваше се да е съвсем очевидно, че не беше местна — ако Даяна беше местното мерило за стил, тя определено не искаше да я бъркат с нея. — Ъ-ъ, аз съм Бен.
— Лори — отвърна хладно тя.
Бен продължаваше да стои до масата. О, не. Да не искаше да си бъбрят? Тя взе един брой на „Скипли Поуст“ от полицата вляво, за да му покаже, че не е в настроение за разговори. Момчето продължи да виси до масата, затова Лори се престори на дълбоко погълната от първата страница. Тя прегледа заглавията — тукашен състезателен кон беше спечелил надбягване с благотворителна цел.
— Тук рядко идват гости — изтърси Бен.
Все още на първа страница — при неотдавнашно посещение на „Тайм Тийм“ бяха открити старинни керамични съдове. Лори прелисти вестника. Тук нямаха ли някакви нормални новини?
— Искам да кажа, в Скипли има — туристи през лятото. Американци и други такива. Но не и тук, в кафенето. — Лори се помъчи да се абстрахира от гласа на момчето.
Сигурно все има някоя местна знаменитост, помисли си Лори, без да вдига глава, като затъкна един кичур гъста тъмнокестенява коса зад ухото си. Нали Кейт Мос се беше омъжила в ето такова малко селце? Знаменитостите си умираха за такива затънтени местенца, нали? Където папараците не можеха да ги открият?