— Ами, добре дошла в Скипли, в такъв случай — рече жената с ведра усмивка. Лори кимна и се опита на свой ред да се усмихне, след което се насочи към площадчето в средата на пазара, където се беше появил отнякъде духов оркестър. Докато музикантите настройваха тромбоните и тромпетите си, пред тях се оформяше малка тълпа местни жители. Лори застана до стъпалата на църквата, окъпана в слънчева светлина, похапвайки сладкиша и заслушана в мелодията, която подхвана оркестърът.
Когато десетина минути по-късно музикантите излязоха в почивка, Лори отново се насочи към сергиите. Спря се пред една, където се продаваха различни видове чътни, и опита една хапка върху крекер. Вкусовете и ароматите — кайсия, бахар, фурми — затанцуваха по небцето й.
— Много е вкусно — възкликна тя почти неволно, с което предизвика усмивка върху бузестото лице на продавачката.
— Рецептата е на майка ми — гордо заяви жената. — Коледно чътни. Страхотно е за подарък.
— Ще взема два буркана, ако обичате — каза Лори. Щяха да бъдат чудесен подарък за Шивон и за леля й Клара. После си купи от същата жена горещ ябълков сайдер с джинджифил и се понесе от сергия на сергия, като не преставаше да опитва мострите. Меки сирена се топяха в устата й, разнообразявани с хапки наденица и шунка, местно производство, и купуваше от онези, които й харесваха най-много.
Последната сергия беше отрупана с пресни подправки и билки. Лори се загледа в зеленината — заприлича й на непроходима джунгла. Нейните кулинарни умения познаваха само сол и пипер.
— Какво е…? — попита тя високия мъж с кепе на главата, който стоеше зад сергията. Той сигурно беше видял озадаченото й изражение, което се опитваше да скрие. Дори не знаеше какво да го попита.
— Най-подходящо за какво? — учтиво допълни той, с грейнали сини очи. — Розмаринът отива на агнешко — започна той, — кориандърът подхожда на… — Лори слушаше, докато той й описваше свойствата на всяка отделна подправка. От неговата уста изглеждаше толкова лесно.
— Благодаря ви — каза тя, плащайки за четири китки билки, които затъкна в чантата си.
Ръцете й бяха натоварени с пълни пазарски торби, когато Лори вдигна поглед към часовниковата кула и видя, че е станало почти пладне.
Лори тръгна обратно по главната улица към къщата на Рейчъл. Какво пък, имаше й по-неприятни места от Скипли — в края на краищата, повечето хора изглеждаха дружелюбни и най-важното, не знаеха нищо за нея — не знаеха нищо за „Сиймлес“, не знаеха нищо за Джей, нито пък, че и тази Коледа тя щеше да бъде сама.
Двама приятели, или може би съседи, се спряха на тротоара да си побъбрят, усмихвайки се на Лори, когато тя минаваше покрай тях. В зарзаватчийницата хората вече се запасяваха с коледни деликатеси — бутилки вино, плодов пай и тестета благотворителни коледни картички. Тук, в тази затънтена провинция, Лори се чувстваше някак различна, по-спокойна. Тя забави обичайно налудничавата си походка, сякаш заедно с ботушите на Рейчъл беше усвоила и походката й.
Може би тук, в Йоркшир Дейлс, без да й се налага да мисли за работа и далеч от Джей, тя би могла да стане човекът, който искаше да бъде — или поне да разбере коя е всъщност. Вярно че нямаше да остане в Скипли дълго, но вероятно, само вероятно — това можеше да е свободната година за осмисляне на плановете и живота, която никога не беше имала.
Лори беше заминала веднага след матурите — когато тя и Рейчъл тъкмо бяха навършили осемнайсет години, но не беше постъпила като доброволка в сиропиталище или нещо подобно. Прекара лятото на гръцките плажове, заедно с Рейчъл.
Беше се мръкнало, когато фериботът акостира на пристанището на остров Парос, но една възрастна гъркиня беше съзряла Лори и Рейчъл и ги беше помъкнала към някаква свободна квартира.
— Евтино и хубаво — настояваше тя, като размахваше ламинирани снимки. Гъркинята беше превела Лори и Рейчъл по крайбрежната улица, а оттам — по една тъмна уличка.
Момичетата бяха прекарали полета до Атина прелиствайки пътеводителя за гръцките острови на „Самотна планета“ и накрая се бяха спрели на Парос — имаше барове за Лори и плажове с бял пясък за Рейчъл. Години наред бяха мечтали за това пътуване, през дългите седмици на ученето за изпитите — и ето че го бяха осъществили. С раници, пълни с бански костюми, саронги и кремове против слънчево изгаряне, те планираха да си намерят работа в някое заведение и да изкарат цялото лято — може би два, дори три месеца.
Апартаментчето, в което ги заведе жената, беше обикновено, но функционално. Кепенците на прозорците бяха спуснати, така че не видяха гледката, но чуваха прибоя навън.