— Добре — каза Лори, — наемаме я. Тя подаде капарото и те оставиха багажа си на пода. Лори изпрати хазяйката и когато затвори вратата, чу хлъцване откъм банята.
— Хлебарки! — извика Рейчъл, като влетя в спалнята, пребледняла като мъртвец. Голяма работа, помисли си Лори, надзъртайки в банята. Двойка хлебарки се разхождаха около канала под душа.
— Щом си намерим работа, ще се преместим на по-хубаво място — обеща тя на Рейчъл.
Когато на другата сутрин излязоха на балкона, за да се насладят на изгрева над морето, те се бяха почувствали като в рая. Бял пясъчен плаж се простираше пред тях, а барчетата започваха да отварят; островът се събуждаше и отвсякъде се чуваше глъчка на местни и туристи.
— И така, днес започваме да си търсим работа — съобщи Лори.
— Днес? — попита през смях Рейчъл. — Стига, Лори! Погледни плажа! Днес всичко различно от пясъка и морето би било престъпление.
— Хей, аз успях — съобщи Лори две седмици по-късно, когато се прибра в квартирата с две пазарски торби с покупки. — Намерих ни работа. — След две седмици препичане на плажа, кръстосване на острова с мотопед и нощен живот в безбройните барчета, я сърбяха ръцете да припечели някакви пари.
— Какво? — попита Рейчъл от балкона, където се беше изтегнала като котка, със златист тен на иначе белите крака.
— Да, работа, мързеланке — потвърди Лори. — Няма нужда да ми благодариш. Зная, че няма нищо по-прекрасно от съжителството с нашите приятелки хлебарките, но започва да ми омръзва да се мотаеш наоколо и да рониш сълзи за Ейдън. Освен това се охарчихме.
Рейчъл остави книгата си на масата.
— Зная, зная. Къде ще работим?
— В „О’Рейли“, ирландския пъб на острова. — Тя стовари торбите върху кухненския плот и се залови да разопакова продуктите. — Зная, че не си мечтаехме точно за това, не е някоя малка таверна с гръцки салати и всичко останало, но мъжът, който държи бара, ми се струва свестен.
— Как се казва?
— Бари.
— Бари?
— Слушай, Рейчъл. На просяка не му приляга да придиря. Срокът за плащане на наема наближава, а драхмите се топят пред очите ни.
Но тъй като Бари им прибираше бакшишите, се оказа, че сервирането на текила на изгорели от слънцето туристи не носеше достатъчно доходи, за да се преместят в по-хубава квартира, или дори да останат в тяхната. Месец след началото на ваканцията си, Рейчъл и Лори отново бяха на летище Хийтроу, а Ейдън ги очакваше в залата за пристигащи пътници.
У дома, в Бромли, с бързо избледняващ тен и неосъществен план, Лори се изправи лице в лице с дългото лято и празния си портфейл. Шест седмици по-късно Рейчъл установи, че е бременна и лека-полека двете започнаха да се отдалечават.
Лори неохотно се съгласи да помага на майка си във фризьорския салон, да поставя изкуствени нокти, да записва часове и да се учи да навива ролки. Тя вече работеше върху портфолиото си по моден дизайн, за курса в Колежа по дизайн и изкуства „Сейнт Мартин“ в Лондон. Това лято Лори беше успяла да задели малко пари, за да постъпи в колежа, но не и да открие себе си.
Но сега тя беше тук, в Йоркшир. Лори се потопи в оживената глъчка наоколо. Какво се очакваше да опита човек в свободната си година между гимназията и колежа?
Неразбираем диалект — имаше го.
Предизвикателства — Лори си спомни враждебността на Даяна онази вечер. Налице.
Кулинарни различия — тя погледна магазинчето за домашни пайове. О, да.
Имаше още нещо, нали?
Лори огледа хората наоколо: шалове в меланж и карирани панталони, крещящи флорални щампи и тупирани коси. Да — потенциалът да помага на хората.
Тя се замисли за обявата, която беше зърнала във вестника — „Интересувате се от мода? Търсим доброволци.“
Оставаха й още десет дни, преди да се разменят отново с Рейчъл: цяла свободна седмица. Лори нямаше да се върне в Лондон със сплетени на плажа разноцветни плитки или по чехли, но можеше да направи нещо добро за себе си. Тя винаги беше правила нещата бързо — сигурно би могла да приложи това свое умение в търсене на самата себе си, нали?
Глава 12
Понеделник, 4 декември
Рейчъл седеше на масата в кухнята и разваляше скулптурата, която Зак беше направил на закуска от консервени кутии, пакети зърнени закуски и един банан. Не беше само хлебният плод, помисли си тя. В апартамента бяха започнали да се появяват най-различни неща. Ето този банан например — и перцето за китара, което беше намерила на масичката за кафе, както и новия брой на „Гитар Уикли“.