— Къде ли? — попита Джей, като се облегна на дървения стол и се заигра с чашата пред него. — Вече съм я намерил, Рейчъл. Не се наложи да я търся надалеч.
Тъмните му очи пробягаха по лицето й и между тях се възцари тишина.
Рейчъл отклони поглед, взе чашата и пресуши останалия ром на един дъх. Но се задави от алкохола и опитвайки се да си поеме въздух, се закашля силно. О, боже, помисли си тя, като си спомни, че Ейдън и децата й спяха на горния етаж. Не биваше да идвам тук. Лицето й пламна. Докато продължаваше да кашля, Джей стана и се доближи, като постави ръка върху рамото й.
— Добре ли си? — попита той. — Искаш ли малко вода? — Кашлицата й постепенно престана.
— Да. Благодаря — каза тя, като напълни дробовете си с въздух и си възвърна самообладанието, махайки с ръка пред лицето си, за да охлади пламналите си бузи. — Не съм свикнала да пия ром — призна тя с нервен смях. Лицето на Джей беше на няколко сантиметра от нейното и тя усещаше топлината на тялото му. Той я погледна загрижено, за да провери дали се е съвзела.
Твърде отдавна съм излязла от играта, помисли си Рейчъл, а Джей седна отново на мястото си. Толкова съм наивна.
Накрая Джей наруши мълчанието.
— Силен е, този ром — усмихна се той, вдигайки бутилката. — Както и да е — продължи, сякаш искаше да тегли чертата под предишния им разговор. — Не беше трудно да я намеря. Трудното беше да накарам нещата да се получат. А те няма да се получат, зная това. Зная го от седмици.
Седмици. Рейчъл попи думата. Седмици — това определено я изключваше от сметката. И — сега дишай. Усмивката й се върна полека.
— Какво те кара да мислиш така?
— Държанието й, когато бяхме заедно — през лятото излизахме няколко пъти. Но нищо не се получи.
— Какво стана?
— Не исках да свиря втора цигулка в живота й.
— Втора? Кой беше първата?
— Работата й. Която аз уважавам… искам да кажа, винаги ми е харесвало, че тя влага страст в нещата, които прави. Но след известно време осъзнах, че искам връзка с нея — истинска връзка, да излизаме заедно, да прекарваме вечерите си заедно, в добро настроение, в лошо настроение, да споделяме ваканциите си. Не искам да съм мъж за приятно прекарване от време на време, когато тя има свободна вечер и в работата няма проблеми.
— Разбирам те. Може би с течение на времето…
— Може би — каза Джей, — но тя заяви ясно чувствата си и аз трябваше да продължа живота си. И без това сигурно щяхме да си скъсаме нервите. И тя е костелив орех — добави с усмивка той. — Но освен това не е лесно да я забравиш. Тя ме разсмива, притежава такъв чар… и аз не знам. Човек се пристрастява към нея. — Той поклати глава с тъжна усмивка. — Работата е там, че ние, освен всичко друго, сме и приятели или поне бяхме приятели. И тя много ми липсва.
Рейчъл се усмихна съчувствено.
— Зная. — Джей се разсмя и отметна косата от очите си. — Влудяващо е. Но двамата с нея прекарвахме толкова много време заедно. Разговаряхме за какво ли не. Никоя друга жена не може да се сравнява с нея.
— Ако се ориентирам правилно, няма много жени като нея — промълви Рейчъл, мислейки за най-старата си приятелка.
Вратата на кухнята се отвори и се блъсна с глух удар в стената.
— Ехо — обади се Шивон, като пристъпи със залитане в стаята. Мистър Рипли се беше вкопчил в блузата й и мяукаше пронизително в знак на протест. — Какво става с бара? Мистър Рипли идва да си търси рома.
— Благодаря — каза Рейчъл на сбогуване в края на вечерта. Най-накрая беше успяла да убеди Шивон да се приберат да спят, вместо да довършат бутилката. Беше я подхванала през кръста, а Шивон тананикаше тихичко „Санта Бейби“. — Имах нужда точно от такава вечер. Поне веднъж да се отпусна. Беше ми много приятно.
— Пак заповядай — възкликна Джей, като се наведе да я целуне приятелски по бузата. Беше хубаво да се чувства толкова свободна сред хора, които познаваше съвсем отскоро.
— А сега — добави Рейчъл, кимайки към Шивон, — наистина е време за лягане.
Глава 13
Вторник, 5 декември
Проектът със свободната седмица на Лори не започваше обещаващо.
— Здравейте — каза тя, а гласът й отекна по голия дъсчен под в общинския център на Скипли, удари се в гредореда и увисна на края на златните пискюли и украшенията. Пред нея десетина жени на възраст между четирийсет и седемдесет години седяха край отрупани с дрехи маси. Тихото жужене на разговорите беше секнало и те се бяха вторачили безмълвно в Лори. Нагласена в червена рокля и обувки с високи токчета, тя осъзна, че е облечена крайно неподходящо за случая.