В ума й премина една мисъл. Лори положи усилия да я пропъди, но за нейно неудоволствие, хрумването се оказа упорито. По-точно думите на Бен от кафенето, които се отнасяха за Даяна. Тя беше интериорен дизайнер, нали така? Сигурно срещу една вкусна вечеря Даяна би могла да я посъветва как да замаскира пораженията?
Може би Даяна си имаше своите причини да е такава, каквато е, разсъждаваше Лори. Може би тя самата беше прибързала да отпише съседката на Рейчъл веднага. В общинския център Даяна се беше държала добре, дори я представи на другите жени — и на Патрик, добави наум Лори. Погледът й пробяга по стените — Даяна със сигурност би могла да предложи някакво решение на проблема.
И като си пое дълбоко дъх, Лори стана, наметна палтото си и се отправи към съседната къща, където несъмнено живееше Даяна. Сигурно съм луда, помисли си тя, докато крачеше към къщата, която беше идентична на тази на Рейчъл, само че с още по-безупречно поддържана градина. На вратата висеше коледен венец, точно над бронзовото чукче. Преди да е размислила, Лори хвана чукчето и почука няколко пъти.
Когато Даяна най-накрая отвори вратата, тя изглеждаше почти зарадвана от неочакваната гостенка и за облекчение на Лори, прие поканата благосклонно. Отвътре се чуваше звукът на телевизора, на екрана се сменяха кадри от риалити шоуто „Не казвайте на булката“ сред изисканата обстановка на хола в стил Лора Ашли, с бели дивани и завеси с флорални мотиви.
— Изчакай само минута, да взема Алфи — каза тя и тръгна нагоре по стълбите. — Той много обича да ходи у Рейчъл. — Докато Лори чакаше в коридора и се чудеше какво ли представляваше Алфи, тя зърна някаква картонена кутия в зеления кош за отпадъци, годни за рециклиране. Ха! Помисли си тя в прилив на задоволство. Кутия от пица „Домино“ се подаваше от едната страна.
— Спрей — възкликна Даяна с насълзени от смях очи. — Опитала си се да замаскираш петното със спрей боя? — Тя разгледа флакона с изумление.
— Зная — съгласи се Лори, която вече виждаше случката откъм забавната й страна. Даяна се оказа по-мила, отколкото тя беше очаквала, и й предложи да помогне. — Бях отчаяна. Никога досега не съм боядисвала нещо сама.
— Слушай — каза Даяна, — това тук е дребна работа. Не ти трябва интериорен дизайнер, можеш да купиш всичко необходимо от железарския магазин на главната улица. Вземи латексова боя и мини две ръце. Снимай стената на дневна светлина, за да уцелиш цвета.
Половин час по-късно Лори и Даяна седяха на кухненската маса и допиваха бутилка френско червено вино.
Алфи, както се оказа, беше „чиуини“ — с тяло на дакел, уши на чихуахуа и — съдейки по тазвечерното представяне — апетит на немски дог. Той сновеше под масата, като се стараеше да улавя във въздуха подхвърлените хапки и от време на време лаеше пронизително.
— Справила си се доста добре — каза Даяна, като набучи хапка шунка с вилицата си. — Поне в сравнение с предишния опит. — В ъгълчетата на устните й заигра лукава усмивка.
— Благодаря ти — не й остана длъжна Лори. Самата тя беше осъзнала със смесица от гордост, изненада и облекчение, че ястието не просто ставаше за ядене, а беше доста вкусно.
Даяна пресуши третата чаша вино.
— Не, аз ти благодаря — каза тя, завалвайки леко думите. — Задето ме покани. Зная, че сигурно си ме помислила за задръстена.
Лори тактично запази мълчание, най-вече защото устата й беше пълна.
— Зная, че напоследък повечето хора ме смятат именно за такава — продължи тя. — Но не съм лош човек. Знаеш ли какво? Преживях една много, много трудна година, Лори. И понякога да се опитваш да се държиш мило, въпреки всичко — каза тя, като тропна по масата за повече убедителност, — е адски трудно.
Лори видя съседката си в нова светлина. Тя не беше планирала да напива Даяна — но ако знаеше, че така щеше да извади на повърхността истинската Даяна, сигурно щеше да го направи.
— Аз теглих чертата, наистина — заяви Даяна, като отпи глътка вино. — Но в действителност — тя поклати печално глава, — мислиш си, че познаваш някого…
— … а той те изоставя заради друг мъж? — довърши Лори.
— Ти откъде…? — Даяна присви очи и насочи пръст към Лори.
— Просто предположих — излъга Лори.
— Така де, как е възможно да не се усетя, нали? — продължи Даяна, като взе Алфи в скута си и го погали по големите уши.
— Възможно е самият той да не е знаел — каза Лори. — Освен това сега можеш да се отдадеш на по-приятни неща.