Беше събота вечер и Патрик и Лори седяха в „Лъвът и еднорогът“, малък пъб на десет минути път пеша от къщата, през няколко заснежени полета.
Патрик беше дошъл да я вземе в седем часа, тъкмо когато тя привърши с нанасянето на очната линия и последните акценти в тоалета си: семпла черна рокля от вълнено трико, която открояваше лъскавата й къса коса, и две груби сребърни гривни. Когато Лори отвори входната врата, Патрик я зяпна с възхищение.
— Здравей — каза той и я целуна по бузата. Тя долови лекото ухание на афтършейва му. — Изглеждаш страхотно. Срамота, че ще трябва да вървиш през преспите. Ти видя ли ги? — Той се огледа и Лори зърна снега, който валеше на едри парцали.
С няколко подхлъзвания и залитания по пътя, те пристигнаха в пъба и Патрик поръча греяно вино, като успя да намери една закътана, осветявана от свещи маса в ъгъла. Лори отпи глътка от топлото питие и вкочанясалите й пръсти започнаха да възвръщат чувствителността си. Кръчмата беше пълна, местните се трупаха около приказно осветения бар, а от колоните „Уам!“ пееха „Миналата Коледа“.
— Аз ще ти пусна 50 пенса — увери го Лори, като си представи Патрик с бяла брада. Сигурно пак щеше да изглежда привлекателен.
— Само толкова? — възмути се той и се засмя. — Май ще трябва да се постарая повече. Дали да не се пробвам като елф привечер, за да усвоя даренията?
— Твърде висок си — отбеляза Лори. — Жалко, че дотогава сигурно ще съм се върнала в Лондон — иначе аз първа щях да ти се притека на помощ.
Налагаше се тя постоянно да си напомня, че познава Патрик съвсем бегло. Обикновено тя се чувстваше много неловко на срещи с мъже, чудеше се какво да каже — но с Патрик беше лесно. Лори беше много спокойна в неговата компания.
— Както виждам, трябва да качиш няколко килца за ролята — каза тя и взе менюто, — така че защо не си поръчаме нещо за хапване? Аз умирам от глад. — Апетитът й започваше да се връща — откакто бе дошла в Скипли, тя отново се хранеше с удоволствие.
— Жена, която ми мисли доброто — подхвърли Патрик.
Когато станаха, за да отидат на бара и да си поръчат, Лори инстинктивно взе чантата и телефона си.
— Няма проблем да оставиш нещата си тук — усмихна се Патрик.
— О — възкликна Лори, като бързо огледа пъба. Действително не се виждаха потенциални крадци. Всъщност онзи там до джубокса не беше ли Бен, тийнейджърът от кафенето? Той със сигурност не беше престъпник. Момчето я погледна и я поздрави с кимване.
Лори остави вещите си на тапицираната пейка и тръгна след Патрик.
— Градските навици умират трудно.
Изражението на съдържателя беше мило и приветливо. Беше мъж над петдесет години, с посивяла коса и лека руменина на бузите.
— Май съм те виждал — каза той. — Как се казваш?
— Това е Лори — побърза да я представи Патрик. — Тя е отседнала в Хоторн Котидж. Лори, това е Греъм.
Когато Лори протегна ръка, за да се здрависа с Греъм, едно овчарско куче се втурна към нея и взе да души енергично краката й.
— Хей — подвикна тя, когато кучето заби влажния си нос в свивката на коленете й и едва не я прекатури. Лори се хвана за ръката на Патрик, за да запази равновесие.
— А това — каза той, като се наведе да разроши гъстата козина на кучето и пое своята порция душене и облизване — е Гаджет.
— Той живее тук, в пъба, от малко кученце — обясни Греъм — и никога не скучае. Това куче обича хората. Всъщност май си мисли, че и той е човек.
Гаджет излая в знак на потвърждение и се зае да души ушите на Патрик.
— Добре — разсмя се Патрик, — докъде бях стигнал? Кухнята работи, нали? За мен една лазаня, а ти какво искаш, Лори?
Лори се замисли за момент за своето типично меню в Лондон — суши и диетична кола.
— Същото и за мен — отсече тя.
Когато Греъм дойде да вдигне празните им чинии, Лори беше доста развеселена.
— Беше много вкусно — похвали тя съдържателя, като се облегна на протритото кадифе. — Благодаря ти.
— Е, кажи ми — подхвана Патрик, когато Греъм се отдалечи. — Какво прави жена като теб на място като Скипли.
Лори се усмихна.
— Не зная — призна тя, — предполагам, че всеки човек има нужда да си почине от живота си в даден момент.
Тя отпи от питието си.