— А какво е твоето извинение, Патрик? Ти тукашен ли си?
— От селото? Не — каза Патрик. — Това е дълга история.
— А ние нали не бързаме? — Лори погледна стенния часовник и осъзна, че вече нямаше значение колко е часът. В Скипли нямаше за къде да бърза човек.
— Добре — Патрик също отпи от чашата си и се намести по-удобно. — Аз съм от едно още по-малко селце, ако можеш да повярваш, малко по-надолу по железопътната линия, сигурна си минала покрай него на идване. Само няколко къщи и една бакалница. Кандидатствах за работа в банка в Лийдс и ме взеха, така че се преместих. Парите бяха добри — имах си собствен апартамент и живот, приятели и всичко останало.
Лори вдигна вежди.
— Звучи добре. И какво се промени, какво те доведе тук…?
— Джак — отговори Патрик.
О, не. Той е гей, помисли си Лори със свито сърце. Нищо чудно. Всичко изглеждаше прекалено идеално.
Патрик сигурно зърна разочарованието на лицето й, защото побърза да запълни празнотата.
— Моят брат, Джак, той е десет години по-малък от мен, но винаги сме били много близки. Той е чаровен, сговорчив, забавен. Или поне беше. — В очите на Патрик се появи отнесен израз.
— Заради моята нова работа в града аз не можех да го виждам толкова често и миналата година, когато беше шестнайсетгодишен, той преживя раздяла с някакво момиче, която му се отрази много тежко. Започна да пие много и престана да излиза, спря да се грижи за себе си. Една нощ просто изчезна. Полицията го издирва известно време, но после май вдигнаха ръце, казаха, че не могат да направят нищо, ако той не иска да го намерят. Но дълбоко в себе си аз знаех, че той искаше да го намерим. Че Джак имаше нужда от нас. Ето защо си взех отпуск и тръгнах да го търся.
— Как знаеше откъде да започнеш? — попита Лори.
— Не знаех. Той се беше отчуждил от повечето си приятели, така че нямаше никакви следи. Вътрешното чувство ми подсказваше, че сигурно беше дошъл някъде близо до мен, затова започнах от приютите за бездомни в Лийдс.
— И…? — подкани го Лори.
— Намерих го — промълви Патрик. — В приюта на Анди. Не беше приятна гледка, Джак се беше пропил, запуснал, седмици наред беше спал по улиците — но изглеждаше невредим, слава богу. Анди ми помогна да го включа в една програма за подкрепа — беше необходима цяла година, но сега Джак си има жилище и работи почасово.
Патрик замълча, пое си дъх и тръсна глава, сякаш за да пропъди болезнения спомен.
— И както разбирам, ти повече не се върна в банката? — попита Лори.
— Не, не се върнах — промълви Патрик и поклати глава. — Вече всичко ми изглеждаше по-различно.
— А сега често ли се виждаш с Джак?
Греъм удари гонга и Патрик се обърна по посока на звука.
— Май това е знак за последни поръчки. Ще пием ли по още едно за изпроводяк?
— Как така стана толкова бързо? — възкликна Лори, докато закопчаваше догоре копчетата на пухеното яке. Сякаш бяха изминали само няколко минути след последните поръчки, но пъбът се изпразни и Греъм започна да подхвърля грубовати намеци, че е време да си вървят.
Навън дебелата снежна покривка хрущеше под краката им. Под лунната светлина селският пейзаж проблясваше вълшебно.
— Ще ме изпратиш ли до дома? — попита шеговито Лори.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Патрик.
Лори го хвана подръка. Двамата закрачиха заедно и Патрик я задържа здраво, когато тя се подхлъзна. Физическата близост й напомни за времето с Джей, но единственият начин да потуши спомените е да натрупа нови, реши тя. Когато наближиха къщата, Лори отвори чантата си, за да извади ключа.
— Ще влезеш ли за едно кафе? — попита тя. Патрик кимна и смеейки се, Лори го дръпна за лакътя, а тежката дървена врата хлопна зад тях.
Когато Патрик я обърна с лице към себе си, смехът й постепенно замря и къщата притихна. Неговите сини очи потъваха в нейните, а сърцето й препусна, когато той я притегли по-близо до себе си. Патрик нежно я целуна по устните. Лори отвърна на целувката му, изгубвайки се в усещането и притискайки тялото си до неговото. Тя нямаше представа какво точно правеше, но определено й беше приятно.
Телефонът до леглото на Лори иззвъня, нахлувайки в съня й. Все още със затворени очи, тя го потърси пипнешком и отговори с едно сънено:
— Да?
Междувременно отвори очи и се огледа. Омачкани чаршафи. Следа от дрехи, която водеше до леглото. О, боже. Патрик. Нали не беше? Вече?
Тя не беше гола, нали? Лори надзърна под завивките, видя тениската с надпис „Тейк Дет“, с която беше облечена, и се намръщи. Тениската принадлежеше на Рейчъл. По-добре да беше гола.