— Ти дали… — промълви Рейчъл, а в ума й се оформи една идея. Но мисълта й застина, тъй като дочу няколко откъслечни фрази от разговора зад нея.
— Мили, кажи, чувала ли си нещо от онова момче? — дочу шепота на Ники тя. — Онова в Скипли.
— Да — отговори й шепнешком Мили. — Постоянно ми пише. Но тихо — майка ми е в другата стая. Ще ти разказа по-късно. Става ли?
Рейчъл намръщи чело. Момче — в Скипли. Значи основателно беше заподозряла, че се случваше нещо. Но защо Мили не й беше казала нищо?
Глава 21
Сряда, 13 декември
— Искаш ли да излезем на разходка? — попита Патрик.
— Да, разбира се — отговори Лори, стараейки се да запази самообладание. Въпреки че при нормални обстоятелства не беше любителка на ненужното ходене пеша, тя нямаше търпение да види отново Патрик. Освен това очите й вече се премрежваха от шиене за модното ревю в събота — малко почивка и чист въздух щяха да й се отразят добре.
— Чудесно. Има една пътека, която води до руините на вятърната мелница — обясни той, — с изглед към селото, където съм израснал. Снегът малко се разтопи, но там все още е много красиво. Искаш ли да дойда у вас по обяд?
Лори набързо си намери тоалет, който нашепваше „кънтри шик“ и в който действително би могла да върви пеш. Тя избра плътно прилепнали дънки, гумени ботуши и тесен черен кашмирен пуловер с елек от изкуствена кожа с косъм. Отдолу носеше любимото си червено бельо.
Патрик пристигна по обед. Той се наведе да я целуне по устните. Не можеха ли просто… Лори се обърна да погледне стълбите — спалнята на горния етаж беше само на няколко крачки. Но не, каза си тя, само защото неговото докосване, неговата целувка, неговото ухание я разтапяха — все пак сигурно беше по-добре да не прибързва.
Лори погледна сребристото ауди на Патрик, което беше паркирано пред къщата.
— Значи ще отидем с кола до пътеката, така ли? — попита тя. Добре, но не чак толкова — хората обикновено шофираха до мястото за разходка, когато ги чакаше голямо ходене.
Патрик спря поглед върху нея и се усмихна.
— Да. Не е много близо — добави той. Откъм колата се чу пронизителен лай и Лори видя овчарското куче от пъба на задната седалка. — Взех Гаджет — обясни Патрик, — за да ни прави компания.
Лори вдигна вежди. Гаджет беше симпатичен за куче. Но кучетата, в комбинация с калта, и нейните дизайнерски дънки приличаха на рецепта за голяма беля. Не можеше ли да правят нещо нормално на тази среща, например да обядват?
— Пътеката е много красива — увери я Патрик. — Ще ти хареса, обещавам.
Когато се качиха в колата, Патрик каза:
— Май ти се очертава натоварен уикенд. Как вървят приготовленията за модното ревю?
— Добре, благодаря — отговори Лори. — Все още има много работа, но сме на прав път. Нали ще дойдеш на коктейла на Даяна в петък?
— Определено — потвърди Патрик. — Обичам коледните партита.
Патрик не обели дума, докато не напуснаха селото, нито пък Лори, но в колата цареше атмосфера на хармония и спокойствие. Наоколо снегът беше започнал да се топи, но дърветата и полята все още бяха посипани с плътен бял сняг, в който се открояваха черните птици. Лори погледна Патрик — на практика снощи той явно я беше отнесъл до леглото, пияна — тя си припомни следата от дрехи. Във всеки друг случай Лори би потънала в земята от срам, но сега по някаква причина това не я притесняваше. Просто не й се струваше важно — дали това беше усещането да не ти пука?
След известно време Патрик спря и паркира на едно разширение почти на върха на хълма. Пуснаха Гаджет навън и Патрик отведе Лори за ръка до една площадка с идеална видимост. Заснежените поля и хълмове се простираха с километри. Идеалната коледна сцена.
— Ето, там отиваме — каза Патрик, сочейки руините от вятърна мелница на най-отдалечения хълм. — Оттам се вижда моето село. — Лори обгърна с поглед необятната шир, през която минаваше малка рекичка и разполовяваше разстоянието между тях и порутената вятърна мелница — тяхната дестинация.
— Онази точица там? — попита Лори, като примижа. — Дотам има най-малко сто километра. — Тя бръкна в чантата си, извади слънчеви очила „Гучи“ и ги сложи, за да приглуши ослепителния блясък на зимното слънце върху снега. Патрик я изгледа предизвикателно. — Добре, вярвам ти — усмихна се тя и вдигна ръце. — Щом казваш, че ще бъде забавно, аз ти вярвам.
И наистина беше забавно, поне в началото. Прекосиха първото поле, без да бързат, студеният въздух беше резлив, но освежаващ, те си бъбреха непринудено и Гаджет припкаше покрай тях. Но когато минаха през портата в оградата към следващото поле, кучето забеляза една самотна овца и се втурна към нея, лаейки гръмко в опит да я сплаши. Патрик хукна след него, а Лори продължи да върви и единият й ботуш затъна в някаква замръзнала кална канавка. Оказа се, че ботушът е заседнал и тя не може да го измъкне, успяваше да извади само обутия си в чорап крак.