— Помощ! — извика тя.
Патрик завърза Гаджет на каишка и се върна при Лори, като й помогна да запази равновесие, докато той изтръгна заседналия ботуш от канавката.
— Рисковете на селския живот — подхвърли той, докато й обуваше ботуша. — Това не бива да те отчайва.
Последва спускане по безкраен склон, надолу към долината. В основата на възвишението се простираше замръзнал на места поток, край който растяха дървета. Минаха покрай една червеношийка, която отлетя щом Гаджет се втурна към нея.
Патрик отново хвана Лори за ръката.
— Хайде да тичаме до реката — предизвика я той.
Преди Лори да може да възрази, Патрик вече тичаше надолу по склона. Тя хукна след него, приведена и набирайки скорост заради растящата стръмнина, докато на няколко метра преди потока го задмина, вдигна ръце и нададе триумфален вик. Без да знае как да спре, тя се стовари победоносно върху един дънер край потока и се преви в пристъп на лудешки смях.
Патрик я настигна.
— Хей — възкликна задъхано той, докато Лори се мъчеше да си поеме дъх. — Много си бърза.
— Цял живот бягам от мъжете — пошегува се тя и отметна коса, облегната на дървото.
— Така ли? — промълви Патрик, доближи се и опря леко ръце върху грубата дървесна кора.
Той притисна тялото си до нейното.
— Я да те видя сега как ще избягаш от мен.
Лори се опита да се измъкне неособено енергично, докато Гаджет лаеше отстрани. После тя вдигна глава, внезапно почувства близостта на лицето на Патрик, устните му на сантиметри от нейните.
Той се наведе и я целуна бавно и нежно. Лори прекрати престорената си съпротива и вдигна ръка към косата му, за да го притегли, като го целуна дълбоко и ненаситно.
— Добре, кажи ми едно — изрече Патрик, когато уловени за ръце, те се заизкачваха по хлъзгавата разкаляна пътека към вятърната мелница. — Как така нямаш планове за Коледа?
— Майка ми живее в Испания — каза Лори.
— А нямаш ли други близки? Ами баща ти?
Не можеше ли да се върнат към целуването, помисли си Лори. Наложителни ли бяха всичките тези въпроси?
— Няма такава възможност — отрони тя, вдигна един камък от пътеката и го хвърли надолу по хълма, към потока.
Докато се спускаше по склона с Патрик, Лори си спомни онзи ден преди почти десет години, когато за последен път беше видяла баща си. По онова време тя си мислеше, че можеха да оправят отношенията си.
Онази Бъдни вечер Лори стискаше чадъра си и крачеше целеустремено по непознатата улица в западната част на Лондон, търсейки адреса, който беше намерила в интернет. Докато минаваше покрай големите еднофамилни къщи, тя постепенно осъзнаваше чудовищността на онова, което се канеше да извърши — тя щеше да види баща си отново, а те не си говореха от години. След като беше напуснал майка й, когато Лори беше тринайсетгодишна, тя се беше заклела, че никога няма да го потърси. Но когато навърши двайсет, тя започна да се надява. Надзърташе през прозорците, виждаше високите коледни елхи в холовете с високи тавани и изпитваше болезнена завист. Винаги беше искала да живее в такава къща. Като еднофамилната къща, в която живееше семейството на Рейчъл.
Когато Лори стигна до номер 56, тя пое дълбоко дъх и позвъни на вратата. Но когато вратата се отвори, на прага не се появи баща й, а момче на около десет години, което я зяпна учудено.
— Тук ли е Дънкан Грийнъуей? — попита Лори, като събра цялата си смелост.
— Татко! — извика през рамо детето. — Една жена те търси.
Жена с тъмночервена коса на около двайсет и пет, точно на възрастта на Лори по онова време, се появи в коридора.
— Той помага на мама с колата, Андрю — каза тя. Погледна Лори и се усмихна. — Извинявайте, баща ми е зает, мога ли да ви помогна с нещо?
Очите им се срещнаха и Лори видя собствените си черти, отразени върху лицето на другата жена.
— Боже, навън вали като из ведро — продължи жената, — искате ли да влезете вътре.