Шумът от течаща вода секна. Рейчъл разгърна корицата — те не само бяха подгъвали ъгълчетата на страниците, а бяха оценявали сексуалните сцени с бал от едно до десет. Тя си спомни как металните врати на съседните тоалетни се бяха отваряли и затваряли шумно, докато те стояха заключени в тяхната и четяха.
Рейчъл запрелиства страниците, заливана от топла носталгия при гледката на подчертаните изречения. Когато стигна до последната страница, тя видя бял плик. Когато понечи да го вземе, вратата на банята се отвори и тя побърза да набута книгата обратно на етажерката. Почувства се като непослушна ученичка. Докато се опитваше да върне книгата на старото й място, пликът отвътре падна на пода.
Рейчъл се наведе да го вдигне от килима. Лилаво мастило и нарисувани сърчица покриваха задната му страна, а когато го обърна, тя веднага позна юношеския заоблен почерк на Лори, с малки кръгчета върху и-тата. Дъхът й секна, когато прочете името на получателя: Ейдън.
Рейчъл лежеше до Ейдън в мрака, сърцето й препускаше лудо, докато накрая чу как дишането му стана дълбоко и равномерно. Бавно, тя повдигна завивката, измъкна се от леглото и се промъкна до библиотеката. Посегна и взе плика, който беше скрила набързо.
Отиде в кухнята, където можеше да го прочете на светло. Когато видя отново името на Ейдън, тя се опита да се убеди, че сигурно имаше някакво невинно обяснение.
Рейчъл отвори плика и извади писмото, два разграфени листа А4, изписани с тийнейджърския почерк на Лори. Беше й толкова познат, колкото нейния собствен: Рейчъл беше получавала десетки бележки и „тайнствени“ картички за Свети Валентин, изписани със същия прилежен, заоблен почерк, често със същото лилаво мастило. Очите й пробягаха по думите — и стаената надежда, че сигурно беше направила прибързани изводи, се стопи безследно.
Здравей, Ейдън, зачете Рейчъл.
В час по география съм и ти седиш точно пред мен. Господин Евънс току-що ти се скара, задето се закачате с Брандън и драскате по чиновете. Ти се обърна и ме погледна в очите, и ми се усмихна. Обичам усмивката ти. Тя озарява целия ми ден. Виждам колко много искаш да останеш насаме с мен, и да ти кажа, аз искам същото — ти седиш толкова близо, че почти мога да те докосна, но в тази класна стая не можем да направим нищо — и това ме побърква.
Рейчъл отчаяно искаше да можеше да спре да чете — сърцето й блъскаше в гърдите. Но не можеше да остави писмото. Трябваше да го дочете докрай.
Но остава само един ден до уикенда и ще те видя на купона в къщата на Сали. Ще можем да се измъкнем, да си намерим някое тайно място. Нямам търпение да бъда с теб…
Ето че беше стигнала до края, с подписа на Лори и цял ред сърчица и целувки.
Зашеметена, Рейчъл остави писмото и плика върху плота, после седна до кухненската маса. През мъглата, която се беше спуснала в ума й, тя се опита да осмисли току-що прочетеното, като се мъчеше да проумее какво и кога се бе случило. Дали Лори и Ейдън са били заедно преди той да стане гадже на Рейчъл — или, умът й препусна и тя прехапа устни — Ейдън беше поддържал връзка с двете едновременно?
Рейчъл се бореше да овладее емоциите си. Тя и Ейдън имаха брак, две обичани деца — и каквото и да се беше случило с Лори, то беше станало преди повече от двайсет години, напомни си тя. Истината беше бракът на Рейчъл и Ейдън, а не юношеският копнеж в писмото. Но както и да го погледнеше, двама души, на които бе имала най-голямо доверие, я бяха излъгали и тя се чувстваше безкрайно предадена. Заляха я спомени — купоните, на които ходеше Лори и където нейните родители не я пускаха — кръжокът по география, който посещаваха Лори и Ейдън. Рейчъл си спомни как, малко преди матурите, Ейдън и Лори се бяха върнали от някаква училищна екскурзия в Уелс, и двамата пълни с истории — дали са били гаджета по онова време?
Писмото промени всичко онова, което Рейчъл бе приемала за даденост. Ейдън беше споменавал неведнъж колко добре изглежда Лори, нали? Колко стилна и красива беше тя? И че двамата бяха прекарали последната вечер в Скипли сами… Всъщност той не й беше разказал почти нищичко за онази вечер.