— Искаш ли ти да направиш джинджифиловата къщичка тази година? — попита Беа.
Рейчъл погледна свекърва си и обгърна с очи кухнята такава, каквато беше днес. С двете деца и петнайсет години по-късно от онези първи дни, с уютната близост на майката на Ейдън, която живееше в наблизо, Рейчъл беше по-щастлива от всякога.
— Зак и Мили обичат да я правят заедно с теб — каза Рейчъл. — Ти я поеми. Но ни дай малко повече задачи тази година. Ейдън се тревожи, че се натоварваш прекалено много.
— Добре — съгласи се неохотно Беа, като надникна иззад книгата. — Добре, вие двамата можете да приготвите канелените звезди… и щолена. И хлебния сос, и кълновете, аз никога не съм ги обичала.
Рейчъл вдигна вежди в очакване на още задачи.
— Това е твоята част, Рейчъл. Аз винаги съм поемала приготовленията за Коледа тук и нямам намерение да се отказвам само защото съм пенсионерка. Колкото и да се оплаква синът ми.
Рейчъл разгледа нарисуваните на ръка канелени звезди. Щом проектът на Ейдън бъдеше завършен, може би щеше да им остане време да ги изпекат заедно. Коледата в Хоторн Котидж щеше да бъде хаос, както винаги — шестгодишният Зак не се кротваше дори за миг — но всички щяха да бъдат заедно и Ейдън щеше да се откъсне за няколко дни от работата, което беше тяхната малка рецепта за съвършенство.
Мили се качи на задната седалка на миникупъра на Беа, намести се до по-малкия си брат и закопча предпазния колан.
— Позволено ли е да носите накити в училище, Мили? — попита подозрително Рейчъл, като изви глава да погледне дъщеря си на задната седалка. Големи сребърни обици във формата на звезда проблясваха изпод боядисаната червена коса на Мили, да не споменаваме полата, която като че беше вдигната до кръста й.
— Да — отвърна момичето. — Тоест никой нищо не каза. Правилникът е много по-свободен отколкото в старото ми училище.
Рейчъл реши да подмине случката за момента. Двете с Мили вече бяха кръстосали шпаги на закуска заради късното й прибиране предишната нощ, а Рейчъл и Ейдън трябваше да подбират внимателно битките. Навремето тя се бе питала дали като млада майка би могла да бъде приятелка на тийнейджърката Мили — но сега й се струваше, че дъщеря й се дистанцираше с всеки изминал месец.
— Здрасти, Милс — обади се Зак, като обърна към кака си обсипаното с лунички лице. — Том ще ходи в Евро Дисни за Коледа, ако не знаеш.
— Така ли? — равнодушно отвърна Мили.
— Да. А Марк ще получи конзола VII.
Беа се обърна към Рейчъл и вдигна вежди безмълвно в комична физиономия. Не за пръв път Зак подхващаше темата за екстравагантните коледни подаръци, които щяха да получат съучениците му. Рейчъл погледна децата си в огледалото за обратно виждане и потегли от паркинга.
— Ами, браво на тях — подхвърли Мили. Рейчъл я зърна в огледалото как отмята тъмночервения бретон от очите си. — Техните родители сигурно са много богати.
Рейчъл си спомни миналата Коледа, когато бизнесът на Ейдън понесе първия голям удар на бурята, но въпреки това бяха купили всички поръчки от списъците на Мили и Зак. Преди да им се наложи да преместят Мили от частната гимназия в местното общообразователно училище и да я спрат от уроците по езда. Тя зави наляво към главната улица и се включи в колоната от автомобили пред светофара.
— Знаете, че тази година положението е малко по-различно, нали? — додаде тя.
— Знаааам — проточи Зак. — Астрономическата криза.
— Икономическата, глупчо — поправи го Мили, като го смушка в ребрата. — Цените на петрола на Дядо Коледа са се покачили. Няма пари за моркови за елена Рудолф. Няма проблем, мамо. Разбираме положението, нали така, Зак? Знаем за бизнеса на татко, за ипотеката и за всичко останало.
— Добре тогава — каза Рейчъл, като прехвърли тревожно наум последната купчина сметки. Светофарът светна зелено и тя потегли.
Мили и Зак бяха на долния етаж и играеха на „Монополи“ с Беа. Доволните им писъци и кикот долитаха откъм стълбището и Рейчъл използва възможността да свали кутиите с коледна украса от шкафа до спалнята. Първата кутия беше пълна с червени и зелени коледни играчки и белите лампички, които окачваха всяка година.
Докато разгръщаше хартиите в следващата кутия, тя си даде сметка, че тази не беше отваряна от години. Първото нещо, което извади отвътре, беше една малка изкуствена елха. Усмихна се — двамата с Ейдън я бяха купили, когато Зак беше новородено бебе и те бяха твърде улисани в графика на среднощните хранения, за да им остане време да купят истинска. Рейчъл огледа оръфаните, проскубани клони. Беше крайно време да я изхвърлят, реши тя, и я остави внимателно настрана. Под нея се появи кълбо коледни лампички, коледни свещи и други украшения. Тя извади лампичките, за да ги разплете, и зърна найлонов плик с няколко снимки, очевидно попаднали случайно там. Рейчъл ги прехвърли — децата като бебета, Ейдън, гордо изправен пред един от първите си завършени проекти за преобразяване на стара плевня в модерна къща. И една снимка на Рейчъл като тийнейджърка, заедно е нейната най-добра приятелка Лори. Двете стояха пред училищния портал в последния ден от единайсети клас. Бяха се снимали сами, затова снимката беше размазана и прекалено отблизо. Трябва да е било 1995 година, в деня на матурата. Рейчъл засия при спомена. Нейната буйна тъмноруса коса беше пусната свободно и на устните й имаше яркочервено червило, докато косата на Лори беше боядисана в бледорозово, с израснали корени. Двете се прегръщаха, притиснали лицата си, озарени с големи усмивки. В приповдигнато настроение — Рейчъл си го спомняше до ден-днешен. За да отпразнуват своя първи ден свобода, тя и Лори бяха отпрашили към крайбрежието с колата на Рейчъл, като през целия път от стереото гърмеше музиката на Пърл Джем и Аланис Морисет, а те пееха с цяло гърло. Тя погледна отново снимката. Двете с Лори бяха неразделни в онези дни. Но нещата се бяха променили и за двете. Рейчъл подпря снимката върху тоалетката, прибра кутиите, извади и отдели най-красивите коледни украшения настрана и слезе долу.