Когато се прибра в къщата, Лори знаеше, че е време да напусне Скипли. Тя обходи с поглед хола — нишата до прозореца, отрупана с възглавнички, снимките на Рейчъл, Ейдън и семейството, колекцията от музикални дискове, книгите. Благодарение на престоя си тук, на живота си тук, тя се беше почувствала почти като част от семейството. Беше осъзнала, че близостта с Рейчъл й липсва и че иска да бъде по-добра кръстница на Мили.
Вместо това беше успяла единствено да вгорчи живота им и да съсипе взаимоотношенията си и с двете. Но все пак Рейчъл я беше помолила за нещо — а именно да стои далеч от семейството й, което Лори не можеше да изпълни. Мили все още поддържаше контакт с Патрик, слушаше лъжите му и възнамеряваше да се срещне с него след броени дни. Каквото и да й костваше това, Лори щеше да се постарае Мили да научи истината.
Щом Рейчъл отказваше да разговарят по телефона, Лори щеше да намери друг начин. Тя се изкачи по стъпалата към втория етаж, за да събере багажа си.
Глава 27
Понеделник, 18 декември
Рейчъл стана в 6:30, когато навън беше още тъмно. Тя пусна радиото тихичко и се зае да приготвя джинджифилови курабийки във формата на снежни човечета и коледни венци със захаросани плодове и ядки. Когато другите членове на семейството се събудиха, апартаментът ухаеше на джинджифил и сладкиши. Тя все още се чувстваше празна и наранена от снощния неприятен разговор с Лори. Но се опита да заглуши проблема както обикновено — отдавайки се на готвене. Ейдън влезе в кухнята, за да си приготви чай.
— Какво печеш? — попита той, като вдиша сладката миризма.
— Бисквити — отговори Рейчъл. — Искам да спазя нашата традиция за Коледа — добави тя, като вдигна поглед от купата с тесто. Постара се да приеме реалността такава, каквато беше. — Независимо къде се намираме.
— Правилно — подметна разсеяно Ейдън.
— Ще се справим — продължи Рейчъл, като извади тавата с бисквити от фурната и ги остави да се охлаждат върху подложката. — Искаш ли днес да дойда с теб в болницата?
— Да — каза Ейдън. — Искам. Да отидем всички заедно.
— И когато стигнах до трето ниво, чудовището дойде и започна да бълва огън срещу мен — обясняваше Зак. — Него не можеш да го заобиколиш, трябва да се изправиш и да го победиш. Но аз намерих монетата, която те прави по-голям и…
От десетина минути Зак говореше на Беа за най-новата си компютърна игра. Отначало се смущаваше, че й говори, не знаеше какво да й каже, но сега, след седмица и половина упражнения, той явно беше свикнал с липсата на реакция от страна на своята слушателка.
Тази сутрин доктор Пейтъл само беше повторила съвета си да бъдат търпеливи.
— Десет дни — прошепна Ейдън на Рейчъл, когато лекарката се отдалечи. — На този етап би трябвало да са установили причината.
Рейчъл пое нежно ръката му.
— Изглежда, не са. Сигурно докторката не иска да ни вдъхва напразни надежди — от самото начало тя каза, че е въпрос на време.
— И тогава, бам, аз скочих върху него, бабо — лицето на Зак сияеше, — и минах през водопада. Честна дума. Можеш да попиташ Мили.
— Вярно е — потвърди Мили, приседна на ръба на леглото и погали ръката на баба си. — Зак стигна до четвърто ниво. За него това е все едно да спечели от лотарията или дори нещо повече.
Рейчъл погледна Мили. Когато беше с баба си, непроницаемото й изражение омекваше.
— Ех, бабо — пое разговора Мили. Тя се огледа наоколо за вдъхновение и погледът й попадна върху снежното кълбо, оставено върху нощното шкафче до леглото на Беа. Това беше едно от нейните любими украшения от дома им — вътре имаше миниатюрна Айфелова кула. — Остава една седмица до Коледа. Само една седмица. И ти няма да се изненадаш да чуеш, че без теб организацията ни куца. Дори не сме взели твоята „Коледна книга“. Зак и аз си имаме шоколадови календари и всеки ден отваряме по едно прозорче, но си нямаме елха и украса.
— Но нищо. Мама намери много красиви клонки и ги украсихме с лампички, така че апартаментът е много красив. Зак направи хартиени гирлянди. А тази сутрин мама започна да пече сладкишите, приготви венците със сушени плодове и ядки и няколко дузини джинджифилови снежни човечета. Апартаментът ухае като твоята къща, когато печеш сладкиши.
— Помниш ли онази година, бабо, когато за пръв път ми позволи да приготвям сладкишите заедно с теб? Беше малко след като почина дядо и ти каза, че не искаш да приготвяш джинджифиловата къщичка сама? Седяхме заедно и ти ми показваше как се украсява всяка стена. Дядо беше най-добрият в украсата, така каза ти, но когато започнах, ти ми каза, че съм се метнала на него. — Гласът на Мили затрепери. — Дядо ми липсва. На всички ни липсва. Спомням си как каза, че искаш да отидеш при него, че искаш единствено да сте заедно, на небето. Така че ако наистина искаш това, бабо, тогава върви при него.