Мобилният телефон на Джей заподскача върху кухненската маса.
— Извинявай, нали не възразяваш да се обадя? — попита той. След като Рейчъл му кимна да приеме обаждането, той взе телефона и отиде в хола.
Рейчъл си наля кафе и се загледа през прозореца. Гласът на Джей долиташе в коридора.
— Всъщност е странно, че ме питаш за това — чу го тя да казва на човека, с когото разговаряше. Джей се върна в кухнята и погледна Рейчъл в очите. — Защото в момента тя е тук с мен.
— Благодаря ти, че дойде, Рейч — каза Лори.
Фактът, че беше там, не означава нищо, помисли си Рейчъл. Тя щеше да даде на Лори половин час и толкова. Погледна стенния часовник. Часът беше пет и половина. Щеше да се прибере в апартамента до седем часа, навреме, за да приготви вечеря на Мили и Зак.
Може би това не беше добра идея. Но когато Джей й каза, че Лори се е върнала в Лондон и умолява да се срещнат, щеше да изглежда детинско да откаже. Двете се бяха уговорили да се срещнат в някакъв пъб в Клапхам Олд таун, пълен с хора, току-що излезли от съседните офиси, които се настройваха за предстоящите почивни дни с по чаша вино.
Над тяхната маса надвисна неловко мълчание. Блузата на Лори беше измачкана, косата й стърчеше на една страна и тя изглеждаше изморена.
— Дойдох, защото исках да ти съобщя новините — каза Рейчъл с делови тон. — Беа се събуди от комата, вече е по-добре. Така че ще освободим апартамента.
— Това е чудесно — каза Лори, като постави ръка върху сърцето си и се усмихна. — Сигурно изпитвате голямо облекчение.
— Да, така е — съгласи се Рейчъл. — Наистина.
— Съжалявам, че не бях откровена навремето — продължи Лори. — За онова, ти знаеш.
Рейчъл настръхна — този път едно извинение нямаше да оправи нещата.
— Рейч, не издържам така… толкова си дистанцирана — прошепна умолително Лори и я погледна в очите.
— Това не е честно — най-сетне избухна Рейчъл. — Имам право да ти се сърдя, Лори. Дай ми поне това. Ти си ме лъгала в лицето всеки ден от приятелството ни.
— Не съм — възрази обидено Лори. — Просто понякога не ти казвах цялата истина.
Рейчъл се замисли за Ейдън, представи си го заедно с Лори, образ, който не можеше да прогони от ума си, откакто намери бележката. Мислеше си, че не би могла да понесе да научи подробностите, но неведението беше още по-мъчително.
— Трябва да знам, Лори. Какво се случи между теб и Ейдън?
— Какво се е случило? — повтори Лори с намръщено чело.
— Да. Кога бяхте заедно, колко дълго — дали докато бяхме…
Лори я прекъсна, клатейки глава.
— Нищо не се е случило, Рейч.
— Нищо? — повтори Рейчъл, обзета от вцепенение.
— Нищо — потвърди Лори.
— Но…
Лори побърза да обясни.
— Но все пак трябваше да ти кажа, че си падах тотално, зловещо, потресаващо по Ейдън — призна тя и сбърчи нос. — Не беше честно да те слушам как говориш за него и да се преструвам на безпристрастна. Защото истината е, че ако той беше проявил дори най-слабия интерес към мен навремето, аз щях да му се пусна. Нищо че бяхме приятелки.
Рейчъл слушаше, но не разбираше. Да, беше й адски странно да си представя как Лори си пада по Ейдън. Дори да е било преди двайсет години. Но тя очакваше една по-различна история. Все още чакаше частта, в която се разказваше за случилото се между Лори и Ейдън.
— Значи никога — насили се тя за попита, — нали се сещаш…?
— Какво? — недоумяваше Лори.
— Никога не си го целувала… — Мислите на Рейчъл препускаха. — Никога нищо не се е случило?
Лори поклати отривисто глава.
— О, боже, Рейч, не. По никакъв начин. — Тя се разсмя, прогонвайки мисълта с едно махване. — Никога не съм имала никакъв шанс. Нали помниш каква бях в училище — тя направи глуповата, недодялана физиономия, с щръкнали зъби, събрани на носа очи и напук на себе си, Рейчъл се усмихна. — Отчаяно исках да ме приемат, да ме харесват. Ейдън се държеше добре с мен. Аз му досаждах и го дебнех тайничко известно време. Пишех му разни бележници колко много го обичам, понякога уж сякаш наистина ходим, а после ги криех. Така и не събрах смелостта да му призная. Ти сигурно си намерила някое от онези писъмца. Накрая Брандън — нали помниш Брандън? — Рейчъл помнеше нахакания, сприхав приятел на Ейдън от училище. Спомни си и облекчението, с което му обърна гръб, когато напусна Бромли.
— Какъв чаровник само беше — продължи Лори с натежал от сарказъм глас. — Той намери няколко бележки в чекмеджето на моя чин и ми каза в очите каква жалка откачалка съм. Ха! Че Ейдън харесва теб. Заболя ме, разбира се, но Брандън имаше право — две седмици по-късно Ейдън те покани на среща.