Рейчъл попиваше думите на Лори. Всички онези неща, които бяха минали през ума й предишната нощ и по пътя насам — бяха пълна заблуда. Бракът й беше все така непоклатим. Най-старата й приятелка не я беше предала, не я беше разочаровала. Оловното кълбо на напрежение в стомаха й постепенно започна да се топи.
— Вие двамата сте създадени един за друг, Рейч — добави Лори с усмивка. — Ейдън ти беше предан и съм убедена, че и сега ти е предан. Ти си любовта на живота му. Видях това в мига, когато станахте гаджета. Ейдън беше направил своя избор; заболя ме, но го разбирах. След две седмици — добре де, нека бъдем честни, след няколко месеца — тя се засмя кисело, — аз престанах да се самонавивам и продължих напред. — По устните й заигра бегла усмивка. — Все по-напред… и по-напред. — Рейчъл също се усмихна. През последната година Лори беше разцъфнала физически и се беше отдала с наслада на вниманието на някои от най-привлекателните момчета от техния випуск. — Но все пак исках да съм на твое място.
Рейчъл погледна приятелката си с удивление.
— Наистина ли? — попита тя. Рейчъл никога не беше представлявала нещо специално. Тя не беше учила в колеж и нямаше нито професия, нито кариера. Не беше като Лори — независимата, амбициозна, бляскава Лори. Рейчъл притихна за момент. Може би не можеше да се сравнява с Лори, но и тя беше постигнала нещичко през последния месец, нали? Замисли се за апартамента на Лили, за ремонта и обзавеждането по нейна идея — беше се насладила на всяка минута, а крайният резултат беше действително добър. Вероятно тя можеше да направи нещо за себе си. Даяна винаги беше изразявала вяра в способностите й. Но досега Рейчъл се беше съмнявала в себе си. Тя осъзна, че не беше посредствена противоположност на Лори — а силна и способна жена, готова да започне своята професионална кариера.
— Прощаваш ли ми? — попита с надежда Лори.
Рейчъл се пресегна и взе ръката й в своята.
— Ако ти ми простиш, задето се усъмних в теб.
Лори стисна леко ръката й и се усмихна.
— Е, слава богу — каза тя, — защото трябва да поговорим за още нещо. И за целта ще ни трябва вино, повярвай ми. Отнася се за Мили.
Рейчъл спря една черно такси на главната улица, близо до Клапхам Комън. Каза адреса на апартамента на Лори и се качи на задната седалка. Беше оставила Лори пред метрото и двете се бяха разделили с прегръдка. Онова, което й беше казала Лори за Мили, се оказа огромен шок, но благодарение на нейната подкрепа и съвети, Рейчъл се чувстваше достатъчно силна, за да се опита да изясни ситуацията. Всичко друго беше забравено, когато двете се заеха с най-важното, а именно да се уверят, че Мили е в безопасност и няма да бъде наранена.
Таксито пълзеше по Клапхам Хай Стрийт, набиваше спирачки, когато натоварени с коледни подаръци хора се втурваха да пресичат неправилно, забързани към празничните оферти на близките ресторанти и магазини. Вътрешно Рейчъл се молеше задръстването да се разчисти. Краткото пътуване се проточи и таксиметровият апарат се въртеше като луд — но в момента не й беше до икономии. Искаше само да се прибере при Мили и да поговори с нея.
Когато се прибра, Рейчъл се устреми право към стаята на дъщеря си.
— Мили — прошепна тя. И когато чу тихото „да“, отвори вратата.
Мили лежеше на леглото по спортно долнище и бяла тениска, заровила глава в едно от списанията „Вог“ на Лори.
— Миличка — промълви Рейчъл, — имаш ли свободна минута?
— Здравей, мамо — каза момичето. — Разбира се. Какво има?
Рейчъл приседна на края на леглото.
— Нещо с баба ли?
— Не — каза Рейчъл и събу ботушите си, — не е това. Баба ти се възстановява нормално.
— Добре — каза Мили, като кръстоса крака по турски. — Добре.
— Видях се с Лори.
— Така ли? Но — как така… — промълви Мили. — Щом тя е тук… ние защо не сме…
— Тя е отседнала при леля си за няколко дни, докато ние изчакаме Беа да оздравее напълно.
— Добре — сви рамене Мили. — Странно е, че още сме тук, но няма значение.
— Мили — подхвана Рейчъл, затаила дъх, — зная, че преживяхме труден момент, и че аз и баща ти бяхме погълнати от тревоги за баба ти. — Спомни си колко пъти беше виждала дъщеря си потисната и дори сърдита, а тя я беше оставяла да се скрие в стаята си. — Има ли нещо, за което искаш да поговорим, Милс?