— Това е страхотна възможност — каза Джей. — Благодарен съм на Ейдън, че реши да ми гласува такова доверие.
Разговорът отново затихна. Джей сведе очи, а после погледна отново Лори.
— Без теб беше скучно.
— Не знам как точно да го разбирам — пошегува се Лори. — Дали в добрия или в лошия смисъл?
Джей се вгледа сериозно в очите й.
— Скучно и тъжно — каза с усмивка той. — Определено. — Лори почувства прилив на вълнение и удоволствие. Това не беше ли нещо като признание, че му беше липсвала?
Лори се поколеба за момент, питайки се дали да го покани да влезе. Да пият кафе — най-нормална, съседска покана.
Джей сведе поглед към прозореца на стълбището и суграшицата, която се сипеше по стъклото.
— Добре, аз ще тръгвам.
О, разбира се, помисли си Лори. Кафето и без това беше глупава идея. Тя сигурно щеше само да наговори цял куп неуместни глупости.
— Добре че не съм на твое място — подметна Лори, кимайки към прозореца. — Моят план включва само баня, вино, полягване. — Тя отвори вратата на апартамента си и вкара куфара вътре.
— Да, тръгвам — повтори Джей, — но ти си добре дошла, Лори.
— Благодаря ти — промълви тя.
Лори затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея, като издиша целия въздух в дробовете си. Какво имаше в този мъж? Тя се чувстваше като снежно кълбо, което бяха обърнали и разклатили.
До Коледа оставаха само два дни, а тя дори не го беше попитала за приготовленията, осъзна Лори. Вкара куфара в спалнята си, а след това отиде в кухнята, за да сложи чайника на котлона и да пусне радиото, което, както осъзна докато сменяше честотите, излъчваше само коледни песни. Лори се огледа. В апартамента имаше нещо особено. Усещането беше различно. Тя не можеше да определи точно защо. И тогава видя пъстрата хартиена гирлянда над кухненската врата. Надзърна в хола — там, до еркерния прозорец, имаше красиво аранжирани клонки с бели лампички, а камината беше украсена с бръшлян и зеленика. Первазите на прозорците също бяха окичени с хартиени гирлянди, а върху масичката бяха подредени няколко поздравителни картички, както и едно от онези растения с червени листа, чието име все не можеше да запомни. Лори ахна. Апартаментът й беше по-красив и хм… по-добре поддържан от всякога.
Тя обиколи хола, като попиваше с очи всяка подробност.
Нямаше коледна елха — слава богу, тя мразеше капещи иглички — но стаята беше поразително украсена. Лори видя голяма картичка, подпряна върху камината, с нейното име отгоре. Свали я и я разгърна, изпълнена с детинско нетърпение.
Лори прочете фамилния поздрав на семейство Мъри за Коледа и написаното с едри печатни букви от Зак: „Аз направих хартиените гирлянди.“ В левия ъгъл на картичката имаше бележка от Рейчъл: „Виж какво открихме!“ На гърба на картичката имаше захваната е кламер снимка на Рейчъл и Лори в училище. Лори се усмихна: тя дори си спомняше деня, когато се бяха снимали — деня след последния изпит, когато двете се бяха качили в колата и бяха отпрашили към крайбрежието. Тя я затъкна с умиление под рамката на огледалото.
Глава 33
Неделя, 24 декември, Бъдни вечер
Цяла сутрин Беа надзираваше Мили и Зак, които усърдно приготвяха нейната прочута медно-джинджифилова къщичка. Мили пъхна елементите във фурната, за да се изпекат.
— Трябват им двайсет и пет минути — каза Беа от мястото си на масата, — след това ще слепим стените с глазура, за да сглобим къщичката. В тази част мога да се включа и аз.
Рейчъл погледна свекърва си — това сякаш не беше същата жена като онази, която лежеше в болницата. Лицето й беше възвърнало обичайния си тен, а късо подстриганата руса коса беше безупречно фризирана. Носеше елегантна тъмносиня жилетка с бяла блуза и идеално прилягащ панталон.
— Може ли да добавим шоколадови топчета и желирани мечета към украсата, бабо? — попита Зак.
— Разбира се — каза Беа и разроши косата на внука си. — Аз имам и сребърни топченца.
— А след това нали може да направим канелените звезди? — попита той с палава усмивка.
— Нали може? — включи се Мили, като вдигна една сладкарска формичка във формата на звезда и ги погледна през дупката.
Беше толкова хубаво, че Мили си беше вкъщи с тях на Бъдни вечер. Само при мисълта, че тази вечер тя можеше да бъде… — Рейчъл не си позволи да довърши. Беше непоносимо дори да мисли за това.
— Не им позволявай да те изтощят, Беа — каза Рейчъл, като се изправи. — Иначе ще печете сладкиши до полунощ.