— В „Тривиа“ — отвърна капитан Гилеспи.
Откриха „Тривиа“ там, където винаги си е бил, над ъгъла, на който „Просперити“ и „Паун“ се пресичат със Зеления булевард на фенерите.
— Ето откъде идва името му — обичаше да казва Рори на любопитните. — Трите пътя. На латински. Тъй де, названието не е никак случайно.
Рори често се фукаше, че неговият бар бил единственият, който останал отворен през време на отвличането и последвалата бъркотия. Нито една чаша не се счупила, когато се задействал двигателят, кълнеше се той. ПО-БЪРЗ ОТ СВЕТЛИНАТА — бе написала нечия немирна ръка зад бара. А също и: НИЕ ВИНАГИ СМЕ ТУК.
Табита Джут и Доджър Гилеспи се приближиха по „Паун“, изкатериха тясната, вита каменна стълба, минаха под ниската орнаментирана арка и се озоваха в клаустрофобично дворче, облицовано с бял мрамор. Тук всичко беше заоблено. В средата на дворчето върху стълб се издигаше електрически фенер, до него бе разположен малък фонтан с питейна вода, задвижван с педали. На отсрещната стена бяха подредени няколко врати от червено дърво и матово стъкло, зад което едва се процеждаше мътновата светлина. Дочуваше се и приглушена музика.
Капитан Джут беше объркана. За момент й се стори, че не е на никаква изкуствена планета, а се е върнала на Земята, в Гърция или Мароко. Припомни си мириса на трева, на печено месо и подправки, който се носеше като благоухание в сухия горещ въздух.
Тя вдигна глава. През перилата на балконите бяха провесени килими, зад тях се виждаха боядисани в зелено дървени щори, спуснати върху прозорците на стаичките за уединение. А най-отгоре, вместо синьо небе имаше овален таван от необработена сивкава материя, светъл като бетон.
— Капитане! — извика Рори иззад барплота. — Каква чест за мен!
Беше възпълен, лъснал от пот, с дребни, редки, русоляви кичури и бебешки сини очи. Имаше зачервени бузи на пияница и яки ръце като на стар моряк. Беше усукал около долната част на тялото си престилка.
Вътрешното помещение се оказа далеч по-просторно, отколкото би могло да се предположи. В сепаретата се бяха натъпкали хора, извънземни и машини, всички в различни стадии на весело опиянение, ала празненството изглежда получи нов тласък с появата на Табита. А също и на Доджър Гилеспи — последната сензация! Всички бяха чули новината за драматичното й приземяване. Мнозина космонавти се стекоха да й стиснат ръката и предлагаха да ги почерпят с Най-причудливите коктейли, на които дължеше славата си това уютно местенце.
— Какво ще пиете, капитане?
— Бира.
Рори разпери дебелите си пръсти. Имаше повече видове бира, отколкото би могъл да изброи.
От коя да бъде?
— Която ти е най-близо.
Той й поднесе халба с шапка дебела пяна и размаха ръце, когато Табита му подаде кредитния си чип.
— За сметка на заведението! За сметка на заведението! — извика той. — Обиждате ме с тези ваши пари. Няма да ги взема. Видяхте ли Прозореца?
Това очевидно беше още една прочута атракция на заведението. В момента показваше слънчев изглед от Земята: блестящата повърхност на Сена, стройните, сребристи подпори на Понт дю Арт.
Странно наистина, колко бързо се бе променило всичко. Ерата на капеланското управление изглеждаше като древно минало, готово да потъне в забрава. Капитан Джут бе заобиколена от малка групичка посетители, издокарани в плетени вълнени жилетки и вратовръзки, които изглежда нямаха търпение да й разкажат за участието си в местните организации и се отнасяха с презрение към капеланците и техните питомци, еладелдийците.
— Когато някоя от, големите сини муцуни се появяваше да души наоколо, ние само повтаряхме: „Да, контрольор“, „Не, контрольор“, а след като си тръгваха, отново се захващахме с онова, което ни беше забранено да правим.
Те се побутваха доволно с лакти и се хилеха гордо.
— Което си е истина, истина си е, капитане — пъчеха се надменно. — Ние сме от друга раса. Каква работа имат да си пъхат гагите в нашата кръчма?
— Един и същи закон за вола и магарето е тирания! — издекламира наперен младеж. — Така пише и в Светото писание!
Мина известно време, преди Табита да осъзнае, че се опитваха да й представят някакъв Административен съвет, в който й предлагаха да заеме почетното място, „което напълно естествено й се падало по право“. А когато ги попита за предназначението на този Съвет, те й заявиха, че не са алчни за власт, напротив, ненавиждали властолюбците и само искали да вземат мерки, та „всичко да върви гладко и всеки да дава своя дял“.