— Какво смяташ, Доджър?
Доджър бе пропуснала по-голямата част от разговора. Беше достатъчно висока, та да си осигури жизнено пространство над нещата, които не я интересуваха.
— Господи, малката, не ме питай за такива неща.
— Е, съществуват някои фундаментални въпроси, които също чакат своето решение — продължи младежът, който преди малко се опитваше да привлече вниманието й с идеите си относно животинското равенство. — Като например разделянето на деня от нощта!
Капитан Джут никога не бе смятала този въпрос за особено съществен и предпочете да надигне халбата.
— Ако това искат хората — произнесе тя неопределено, загледана в тълпата от непознати лица, — нима за подобно нещо ни е нужен Съвет?
Опитаха се да й разяснят важността на общо взетото решение и на съгласието в обществото. Говореха и говореха, докато взе да й омръзва. Знаеше, че накрая пак ще направят онова, което са решили и затова не им обръщаше особено внимание. Такива като тях открай време се опитваха да оправят света, който и да било свят.
Доджър Гилеспи разговаряше с пълничка млада жена, нечия съпруга, ако се съдеше по халката, не че това влизаше в работата на Табита. В Прозореца се виждаха разноцветни балони, които се издигаха бавно нагоре.
Капитан Джут положи немалки усилия да задържи прозявката си. Накрая не издържа и се надигна.
— Щом искате да го направите — заяви тя, — направете го. Покажете ми готовия план. — Вече мислеше за обратния път и за хората, на които да прехвърли това задължение. Доркас щеше да й намери някого.
Членовете на зараждащия се Съвет изтикаха назад столовете си и й благодариха почтително. Обещаха й да привлекат и други раси, кимайки към алтецианите и трантите, които в момента блъскаха олющената флиперна машина. Така щяло да бъде по-справедливо, още на утрешното заседание, което…
— Ще се проведе точно в петнадесет нула нула — обяви на висок глас младежът, стиснал часовника си, сякаш бе ключов елемент от животоподдържаща система. — Петнадесет часа, по моя часовник. Часовникът ми е верен.
— Пратете ми известие — заяви Табита, но вече я дърпаха към друга групичка. Господи, нямаше ли край?
Беше някаква жена в глитесков, желатинен костюм и шлемофон с антени. Твърде късно Джут осъзна, че е насочила към нея камера.
— Аз съм Дженива Маккан, репортер на Девети канал — заговори жената, — намирам се в нашумелия бар „Тривиа“ и разговарям с капитан Джут. Капитане, нека първо ви поздравя с успешния скок.
— Да — изсумтя Табита и надигна халбата.
Но жената нямаше намерение да я остави на мира.
— Повечето от нас знаят добре — продължи тя, — какво представлява субсоларното хиперпространство. Но какво можем да очакваме от хиперпространството между звездите?
Капитанът се завъртя на високото си столче и погледна към едно от сепаретата, където неколцина алтециани сърбаха от чаши с требъл.
— Ами, попитайте тях — измърмори тя. — Те са били вече там.
Дженива Маккан кимна и я заобиколи, като полюшваше предизвикателно бедра. Тънката талия и добре оформеният ханш изглежда бяха могъщото средство, осигурило й бляскавата кариера.
— Господа, вие сте от планетата на име… чакайте да видя дали ще мога да я произнеса правилно — Алтеция, така ли е? — Тя ги озари с блестящата си усмивка. — Дженива Маккан, Девети канал. Бихме искали да ви попитаме какво можем да видим в хиперпространството?
Алтецианите измъкнаха издължените си муцуни от купичките и се изсекнаха шумно в изпъстрените си с червени петна носни кърпички.
— Гнищо… отгори до доли — загъгниха те. Новината бе потвърдена и от останалите извънземни, насядали около масата, — от край до край, на шир и длъж, хиперпространството бе само едно голямо нищо.
Табита Джут се скри сред тълпа космонавти, където най-сетне се почувства в свои води. Малко по-късно вече се бе покатерила на една маса и пееше с цяло гърло „Ние ще победим“, под акомпанимента на раздрънкана хармоника. В прозореца се виждаше небето над Париж, из което се рееха балони и вятърни мелници. Дженива Маккан разговаряше с някакъв веспанец, който тъкмо обясняваше:
— Нас капеланци отдавна разрешили да мотаем се наоколо. Вас заповядали да седи на задник. — Той плесна с длан по барплота, за да илюстрира думите си, и се наведе към нея с изпъкналите си очи. — Но какво ще помисли капеланци за това пътуване, а? — попита той опечалено.