Мъжът забеляза, че тя го гледа с широко отворени очи, обезпокоена от продължителното му мълчание. Синият безформен сак бе положен на пода между тях. За минута Грант Непреклонния бе забравил кому принадлежи — на него или на нея.
— Ами, добре, да видим сега — промърмори той, след това дръпна нагоре ръбовете на панталоните си и приклекна до сака. Платът, от който бе ушит костюмът, се хлъзна гладко по гърба и бедрата му.
Мъжът извади от сака пластмасова плоча, която наподобяваше восъчно кубче, заради липсата на каквито и да било фабрични надписи. Той пъхна пръсти в умело прикритото кухо пространство в долния край на плочката и извади отвътре две кабелчета. Едното пъхна в комуникационната розетка в стената, а второто, завършващо с миниатюрен куплунг, нагласи внимателно в розетката върху нагръдника на мъртвия полицай. Пипаше като хирург, въвеждащ сонда в телесна кухина.
Плочката изписука.
Жената въздъхна шумно.
Докато скритата в плочката програма копираше информацията, съхранена в електронната памет на ченгето, Грант Непреклонния дръпна докрай ципа на сака и извади бяла риза от леплив плат, преметната на закачалка.
Той се изправи, приближи се до прозореца и погледна надолу, към кехлибареното зарево в далечния край на пътя, пресичащ основата на цепнатината. Глух, урбанистичен, орбитален квартал, като безброй други из системата, с въздух, смърдящ на евтин бензин, и с постройки от бързозасъхваща пяна и пластмаса.
Той се върна при вратата, подминавайки жената, която завъртя издължената си муцуна след него.
— А сега — произнесе замислено — да проверим някои неща.
Той закачи ризата на щръкнала от стената кука и прекара крайчета на ръкава й между палеца и показалеца си. Ризата бе идентична на тази, която носеше под сивия костюм и малиненочервената вратовръзка.
Плочката изписука отново.
— Има някои неща — повтори Грант Непреклонния, докато преглеждаше списъка от пароли за достъп, — които трябва да проверим. — Той избра една команда и я активира, като прикачи към нея мъничка, хитроумна, самоповтаряща се селестинова програмка.
Ако го попитате какво се е променило на борда на станцията, откакто бе пратил въздушна целувка за сбогом на добрата стара Земя, Грант Непреклонния вероятно ще ви отвърне с хриплив, неодобрителен смях.
Тук нищо не е както преди. Няма ги шарените стоки, които преминаваха през беличките му, пухкави ръце, докато „Изобилие“ следваше неизменната си орбита, а заедно с тях са изчезнали безвъзвратно солидните вноски и личните досиета, спотаени доскоро в килийките от добре подредена банкова информация, за които мнозина биха дали мило и драго — за да ги имат или унищожат. Всичко това бе изчезнало в мига, когато фраският двигател неочаквано се бе пробудил, прекъсвайки веднага всякакви връзки.
Заради което бе виновен само един човек.
Всъщност Грант Непреклонния и неговата спътница биха могли да слязат на 000013 или да си запазят място в първа класа на който и да било транскосмически лайнер, но мъжът бе предпочел да останат тук. Колкото и неприятна на пръв поглед, ситуацията изглеждаше донякъде многообещаваща. Би могъл да я определи като едно ново предизвикателство.
Възможностите, с други думи, бяха непредсказуемо богати.
Плочката изписука отново. Този път, за да обяви, че разполага с пълен достъп.
Його се изправи неочаквано, притича до стената и клекна там, заемайки същата поза — с едно коляно подпряно на пода, а другото — хлътнало в седловината между двете й гърди, и положени на земята разтворени длани. Изглеждаше напрегната, сякаш долавяше някаква скрита заплаха, спотаена зад стените, тавана и пода.
Тя въздъхна и притисна слепоочията си с ръце.
— Какво има? — попита стреснато мъжът.
Його вдигна глава и го погледна.
— Миризма — обяви тя. Имаше гърлест, недостатъчно силен глас, който сякаш напускаше неохотно устните й.
Грант Непреклонния я погледна внимателно за първи път, откакто бяха влезли.
— Скоро ще можеш да се промениш — успокои я той.
Внезапен шум от улицата го накара да се премести в съседната стая. Едно от онези грозновати малки таксита се носеше с бясна скорост по пустата улица, раздирайки тъмнината с блесналите си фарове. Чуваше гласовете на пасажерите, пиянски подвиквания, дрънкане на бутилки и дрезгав смях. Един от тях носеше тромбон и се опитваше да свири на него.