— Из-мере-ние-то на Про-кля-тие-то! — пропя той с ужасен фалцет, измъкна квадратно парче мукава и го пъхна под носовете на нещастните жертви, разтворил широко крака, върху които се полюшваше като морски капитан. — Покайте се, грешници, и се върнете в лоното на нашего брата Исуса.
Льо Кок беше проповедник на Мезон зугу — сектата „Сънят на праведните“. Имаше месести ръце и пръсти, скрити под множество златни, сребърни и пластмасови пръстени. Докато размесваше театрално картите като някой гадател, бихте могли да го сметнете за изгубена душа от пренаселените улици. Плямпаше за космоса, а дори не знаеше къде се намира.
Всъщност, неговите пленници въобще не го слушаха. Сочеха нагоре, към купола на „Раят на Дали“, където една дребна черна фигура се рееше край дълга редица от подпори.
— Мамо, гледай! Херувим!
Херувимите бяха експериментални отрочета на серафимите — човеци, биоконструирани да съществуват в космоса. Говореше се, че на борда се навъртало подобно същество, дори май го бяха показвали по видеовизията. Но изглежда не бяха очаквали да го срещнат в плът и кръв.
Накрая развълнуваната компания повика такси, което ги откара в незнайна посока. Проповедникът запрати подире им най-яростните си клетви, а гласът му отекна в близките тунели.
— Молете се капеланците да изкупят грешните ви задници!
В незавършения апартамент две фигури седяха сред оранжевия мрак, дишайки едва чуто. А на пода под прозореца куб от мека, бяла светлина бе кацнал върху бежовата плочка, искрейки с тюркоазени букви.
В този момент въображаемият инспектор бе почти напълно прояден от вируса и останките му се носеха безпомощно из мрежата, подскачайки в матричните стени и затлачвайки стандартните анкетно-следователски програми. А междувременно една нарастваща червена колона сочеше увеличаващото се ниво на натрупана секретна информация.
Його не откъсваше поглед от екрана. Искаше да разбере какво прави мъжът, но без да го пита. Щом досега не й бе обяснил, сигурно щеше да се ядоса, ако му зададе въпрос. Ядът за него означаваше нещастие, а това правеше нещастна и нея.
Тя въздъхна носово и обърса буза в рамото си. Видя, че мъжът я поглежда, изненадан от покорното й любопитство. В очите му се четеше колебание затова каква част да й разкрие.
— Ела тук — заповяда той.
Тя се приближи до него и сведе глава, за да я почеше задушите.
— Изтегляме досието на Табита — обясни той.
Грант Непреклонния беше доволен от себе си. Беше свършил великолепна работа. Бившата шофьорка на камион, впоследствие народна героиня, наистина бе виновна, както си шушукаха мнозина, за наскорошната бъркотия на доковете, когато някакъв кораб бе излетял под ураганния огън на ченгетата, причинявайки щети за стотици хиляди.
И което бе чудесно, това не бе единственото престъпление в досието на капитан Джут. Според списъка на мъртвото ченге, търсеха я за корпоративен шпионаж, нападение с тежка телесна повреда, отвличане и шантаж, невнимателно и застрашаващо безопасността шофиране, управление на технически неизправно превозно средство, документна измама и съпротива при арест. Освен това в досието й се съдържаха сведения за престъпната й дейност на Марс, Скиапарели, изтеглени по нейно нареждане от тамошния регистър. Оказа се, че на Марс я издирват за неплатени сметки, нарушение на обществения ред и междувидово оскърбление.
Все интересни материали. И полезни, когато искаш да опознаеш някого.
Докато информацията се подреждаше прилежно в паметта, Грант Непреклонния протегна ръка към спътницата си и тя я близна с малкия си, суховат език.
— Много вълнуващо минало, Його — рече й той. — Но питам се, какво ще е бъдещето?
Його знаеше коя е Табита. Знаеше, че мъжът е ловец, притежаващ хиляди невидими оръжия, и че капитан Табита Джут е набелязаната от него жертва. Отредената му от съдбата плячка.
Його никога не бе срещала Табита. Познаваше я от видеоекраните, бе запечатала в съзнанието си образа на блестящата усмивка, отметнатата назад глава и опрените върху хълбоците юмруци. Понякога, докато се скитаха из тунелите, я спохождаше усещането, че Табита се рее в мрака над тях като някаква дебнеща, хищна птица.