Бяха десет на брой. Хората си припомниха, че този с класическата римска тога и сандалите беше Поета, чест посетител в бара на Рори, и че приятелят му с блестящо бялата престилка и подаващия се от джоба стетоскоп е Доктора, а зад него се виждаше още едно познато лице, над което се полюшваха къдриците на голяма и смешна перука. Пристигналите се понесоха в кръг около Понса, подобно на флотилия от гобленови изображения.
Табита Джут почувства в устата си горчилка. Хвана се с ръка за корема и едва сега долови, че ръката й трепери. Или може би се тресеше целият кораб.
Точно пред нея беше увиснала стройната фигура на мъжа, който им бе заговорил. Той носеше тесни панталони от леопардова кожа и подплатена златиста пелерина с висока яка. Ръкавите на снежнобялата му риза бяха надиплени, а маншетите им — украсени с големи платинени копчета. Дясната му ръка беше направена от стъкло.
— Капитане! — произнесе брат Марко, като й отдаде чест. — Добре дошла на Капела!