— Е, нямаше как да го знаем — заключи една от жените с малко обиден тон. Някои от останалите изглежда го приеха като шега, като опит да се майтапят с тях. Оглеждаха се, като че ли очакваха от дърветата да скочи оператор с видеокамера и да ги поздрави за участието им в някое забавно предаване.
Петима палернианци се смилиха над тях и ги приютиха в една голяма спалня. Вечерта им танцуваха успокояващи танци, поднесоха им чай и големи букети с цветя, което едва ли бе най-подходящото за случая.
Втори канал проследи внимателно събитието.
— Ужасно се радваме, че сме сред вас — обяви от екрана Мардж Гудселф. Изглеждаше добре пред камерата, изпълнена със стоицизъм и храброст. — Уверена съм, че усилията ни ще дадат резултат!
След предаването, докато търсеше къде да забоде букета, тя си изпусна нервите и на лицето й се изписа безпокойство.
— Тъпо беше да ни подаряват цветя — призна на Лора Овърхед, която спеше в леглото до нея. — Писна ми от тези букети.
— Просто се опитват да ни помогнат — успокои я Лора, която не обичаше хората да се безпокоят, независимо от причината.
— Къде отиваме всъщност? — попита Натали Шу, докато попиваше сълзите си с хартиена салфетка. — Къде ни откарват?
Мъжът й, Норман, я потупа успокояващо по ръката.
— Пийни си още една лимонада, миличка.
— Летим към Алфа Центавър — обяви тяхната малка дъщеря Морган. — Те са дошли оттам — тя посочи техните обрасли във вълна домакини, които щъкаха между леглата с подноси с разхладителни напитки.
И когато най-сетне за първи път Натали си даде сметка, че няма да са у дома за Архангеловден, очите й се напълниха със сълзи.
— Какво представлява вашата планета? — обърна се към пришълците Лора Овърхед. — Хубава ли е?
Палерния! Този сочен, оранжев свят, с неговите плодородни полета с бом и розови орхидеи, пищните му низини и кънтящите долчинки, които се отваряха една в друга и така до безкрай, покрай заоблените планински масиви на Уолкауей и Кърдкомбри и където три слънца сияеха над поклащащите се глави на бодливите слънчогледи и натежалите клони на порфириевите дръвчета! Палерния — родно място на вкусния костенуркопаяк и лисоперестия папагал, на препъващата се овца, на къдравата мармозетка, тревистата риба и блатните ягоди — защо ли им е трябвало да я напуснат? Ала капеланците им бяха казали: „Тръгвайте“ и те бяха тръгнали, стотици от тях, нетърпеливо подскачащи от крак на крак, докато се пръскаха едни други със слюнка, носейки се през сивкавочерното нищо към една система, притежаваща едничко, жълтеникаво, парещо слънце и множество шумни, остроръби, омразни планети, където всичко бе направено от метал и изпълнено с огън. И тогава те заплакаха и взеха да бършат отчаяно омазнените си мутрички. Засмукаха напуканите си лапички, спомняйки си за дома и за продължителното изгнание в бетонните коридори на Мнтсе, изкуствената луна, където бяха оставили мнозина от близките си, за които сега страдаха. Но след това си спомниха. Та те се връщат у дома! У дома! У дооомааа! Отново ще зърнат бойните езерца и мармозетките, чиито крехки кости се трошат между зъбите като захарни пръчици, а също секс-ваните на Хапчопъл, с техните лепкави улеи и персонални обеци-гризала! Всичко отново ще се върне на мястото си и новите им приятели ще бъдат щастливи, докато те разглобяват проклетия кораб на съставните му части, за да не могат никога вече да си тръгнат от родния край!
През орбиталните дни на „Изобилие“ Земната зала беше първото място, което посещаваха новодошлите, преди да открият казината, секс-баровете и стрелбищата. Някои от тях, които се задоволяваха и с по-малко, предпочитаха да останат и да се наслаждават на синия глобус на Земята. През панорамните прозорци можеха да проследят, далече долу под тях, белите, завихрени пашкули на оформящите се буреносни циклони, които следваха мързеливо излъчваните от синоптичните станции предупреждения за промяна във времето. По-впечатлителните диреха миниатюрните очертания на градовете и космическите станции, като ги разпознаваха по силуетите им.