През първите седмици след старта Земната зала бе любимо място за срещи. Всички харесваха неописуемия начин, по който бозаво-вакуумното „отвън“ внезапно се озаряваше в яркооранжево или се изпъстряше във всички цветове на дъгата. Понякога им се струваше, че биха могли да го подушат — далечно, лъчисто освобождаване на спотаена енергия, могъщо събитие нейде сред вселената. Ухаеше на светкавици. Тогава присъстващите започваха да крещят и да аплодират възторжено. Фойерверки! Каквото и да бе, всички бяха щастливи, че са негови свидетели.
Но постепенно фракционираната хиперсреда се утаи до сивкавата супа на неопределеността. Последното доказателство за съществуването на обективната реалност бе наблюдавано под формата на серия от бледи, начупени линии, витаещи безцелно край перилата на щирборда, като пукнатини във фината глазура на огледало. А когато от мостика обявиха, че това са следи от Нептун й неговите луни, преместващи се постепенно в реалния космос, всички трескаво се опитваха да ги заснемат. След това децата откриха Парка с пауните и се върнаха, за да обявят, че там било далеч по-интересно, и останалите побързаха да ги последват. Останаха само неколцина от най-отчаяните мърморковци, втренчили погледи в бавно разтварящите се линии с обяснението, че „ако няма кой да ги гледа, току-виж изчезнали напълно“.
Днес, както всъщност бе от известно време насам, нямаше какво да се види от Земната зала. Гледката беше еднообразна и безлична като неоцветена карта. Доджър Гилеспи седеше сама на червения плюшен банкет, напълно потънала в мисли, спомени и видения. Всъщност в главата й се прожектираше някакъв стар филм, в който Лорън Бакол питаше Уолтър Бренън: „Чувствал ли си се някога поне мъничко като мъртва пчела?“ Уолтър Бренън запуши уши и погледна уплашено Лорън Бакол. Капитан Гилеспи протегна схванатия си гръб. Беше нахлузила високи черни ботуши и бе пъхнала в тях крачолите на брезентовите си панталони. Беше й горещо и скучно.
Увеличен от екота на пустия тунел, до слуха й долетя шумът на двигател.
Капитан Гилеспи натисна паузата на филма и го изключи. След това се ослуша. Шумът постоянно се усилваше.
Тя се загледа към далечния портал на пустеещата бална зала. След минутка нещо влетя през него.
Беше малка червена кола.
Капитан Гилеспи се подпря на лакти.
Това, което се плъзгаше по пода с висока скорост, право към нея, бе станционно, сервизно бъги, реконструирано, пригодено и пребоядисано в огненочервен цвят. Новият му собственик го бе оборудвал с чифт камшични антени и масивна броня, твърде широка за тесните коридори и вече поочукана в краищата. Зад волана седеше млад, мургав мъж, с изпъкнали инфоочила и черна риза с диагонален цип през гърдите.
Капитан Гилеспи се надигна. Взе якето, което висеше на облегалката, и го метна на рамо.
Малката червена кола закова пред нея със слухораздирателен писък. Шофьорът вече беше на крака, вдигнал очилата на чело и протегнал десница за поздрав.
— Роналд — изломоти той.
Не беше нейното име, следователно трябва да беше неговото.
— Гилеспи — отвърна тя. Ръката му беше гореща.
— Проверка — рече Роналд. Говореше почти обидено, сякаш тя бе сбъркала, представяйки му се. — Вие сте известна — добави той. Тя забеляза, че очите му се плъзват по гърдите й и спират върху розетките.
Доджър хвърли якето си на задната седалка на бъгито и го последва.
— Хареса ли ви тук? — попита той, докато настройваше дека. — Обичате ли музика? — Разнесе се шум, като от боклукосъбирачка, погълнала бетонна плоча. — „Молох метал“ — ухили се шофьорът и спусна надолу инфоочилата.
Тя му се озъби в огледалото.
— Бива си го — рече успокояващо, макар гласът й да бе недоловим дори за най-чувствителното подслушвателно устройство, заради невероятния джангър. След това извади кесията и се зае да си свива цигара.
Малката червена, кола се спусна надолу по Мидоубрук, който в действителност беше схлупен тунел от червеникави тухли, със затлачена канавка в единия край. Стените бяха нашарени с мистериозни символи и тайнствени лозунги. ЗОНАТА ЗА БЯГСТВО, прокламираха те. К. ДЖ. СТОВАРИ ТУК.
Капитан Гилеспи се наведе към предната седалка и извиси глас над скърцането и дрънченето на разкъсвания метал.
— И кво правите тук?
Той извърна глава, за да отговори.
— Слушаме стените.
— Че какво толкоз чувате?