Капитан Джут кимна към корицата.
— Чела ли си я, Доджър? — в гласа й се долови насмешка. Четящият вдигна глава и премигна объркано, втренчил поглед в Табита. — Бас държа, че си я бива — ухили му се тя.
— Забрави си пластинката — припомни й Доджър Гилеспи.
— Да, зная — кимна Табита. Тя погледна неохотно назад към пулта за управление. — Няма къде да се изгуби.
Откъм коридора се зададоха двама транти. Капитан Гилеспи позна женската, беше Сой, помощничката на Табита. Сой носеше островърха шапка, сивкавосиня туника, в тон с джинсите на Табита, и бричове с цепка, през която се подаваше опашката й.
Затова пък мъжкия екземпляр Гилеспи виждаше за първи път. Беше се изтупал в катраненочерен кафтан, тесни черни панталони и меки, кожени ботуши. Двамата със Сой имаха общи черти, с глави на кафяви пантери и мускулести крайници.
— Той да не ти е бодигард? — попита Доджър Гилеспи.
— И ти можеш да ми бъдеш бодигард — подметна капитан Джут. — Къде отиваме?
Отидоха в Йошивара, където купонът навлизаше в своята седма субективна седмица, прехвърлил се от Пауновия парк в тези бордеи, и където вече беше модерно да се сръбва бяло винце и да се изтягаш върху проснатите навсякъде матраци, оставяйки на съвършено непознати хора да вършат с теб крайно интимни деяния, където музиката пронизваше болезнено тъпанчетата, фонтаните искряха във всички цветове на дъгата и Топаз — вече съвършено гола — падна в едно шадраванче, изправи се, като се превиваше от смях, и тупна в следващото, а присъстващите се мажеха един друг с плажни кремове и масла, но капитан Джут се въздържа от последното и дори съумя да запази по-голямата част от дрехите си, както и порядъчно поведение, докато капитан Гилеспи от време на време се унасяше в размишления, посветени на инструкциите на херувима, и се чудеше дали това може да се брои като помощ, защото Табита Джут съвсем определено бе щастлива. Всички бяха щастливи, с изключение на проститутките от Йошивара, които седяха самотни в будоарите си и се зъбеха една на друга. Толкова много безплатно удоволствие не беше никак добре за бизнеса.
6.
Макар сравнена с орбиталните си дни, станцията да бе значително обезлюдена, Саския Зодиак с труд понасяше другите пътници. Търсачи на евтини удоволствия, кикотещи се палернианци, неизлечимо глупави минувачи, завладени от дълбокото убеждение, че славата й им дава право да я наобикалят и опипват и да й задават всякакви лични въпроси на обществено място — хора, хора, толкова много хора и нито един от тях не бе този, за когото страдаше.
Отсъствието на Могул Зодиак беше незараснала рана в сърцето на Саския, пробойна в чупливата черупка на нейната идентичност. През последните прекарани заедно часове двамата се бяха скарали, капнали и обезверени, сред горещите, мутирали горички на Венера. Колко горчив бе този спомен, подсилван от картината на така любимото тяло, потъващо бавно в хищното, лепкаво тресавище.
Хана Су също помнеше Могул, но Хана я нямаше, погребана на същата планета. И Кстаска познаваше Могул, вероятно още преди неговото клониране, но Кстаска не се интересуваше от миналото, а само от гигантския извънземен ребус, в чиито вътрешности и кръвоносни съдове се беше заровила в момента.
Известно време от мрачните и тъжни мисли за Могул Зодиак я развличаше Табита Джут. Позволи си да я обикне, да я превърне в обект на своето обожание, да се вкопчи за нея, да съсредоточи цялото си същество върху нея, докато научи горчивия урок, че вселената продължава напред, а хората се срещат и разделят. Все още обичаше Табита, особено когато я виждаше. Но Табита в последно време бе твърде заета, имаше толкова много хора, които се стараеха да привлекат вниманието й.
Саския си даде сметка, че разбира експеримента на серафимите, дал живот на нея и на Могул, Корела, Зидрих и Сюзан. Колко полезно би било, ако всеки от тях разполагаше със своята Табита Джут, в чиито мъдри съвети да се вслушва.