— Палерния е в орбитата на Проксима Центавър, капитане — подсказа господин Спинър.
— Зная го, господин Спинър — кимна Джут. — Ще иде ли някой от вас да потърси палернианците? Мисля, че бяха петима. И не ми стойте всички зад гърба.
По нейна поръчка намериха и монтираха грамаден екран. Поставиха го на отсрещната стена и го завинтиха право в корабната матрица. Техниците й съобщиха, че могат да показват там всичко, което пожелае, да излъчват на живо, да прехвърлят картина от мониторите на мостика, да подават редактирана информация и да показват интересни находки от издирванията на Алис. Надяваха се след време да осигурят и образ от външните камери, но отсега хленчеха, че щяло да бъде доста трудна задача.
Всеки път, когато Джут спираше поглед на екрана, тя се сещаше за замразения фраск, който се бе показал с гръм и трясък от него, разпръсквайки подобна на гной или сперма течност по пода на каютата. Все още подметките й лепнеха. Техниците и клавиатурните жокеи се пързаляха в локвите, поръсвайки всичко с пепел от цигари. Гадеше й се да ги гледа, ставаше й лошо дори само при мисълта за това.
Палернианците останаха очаровани от решението й. Петимата представители посрещнаха вестта за избраната цел с радостни викове, подскачаха щастливо и се целуваха.
— У домааа! — крещяха те.
Време беше да погледне какво става в доковете. Струваше й се невероятно, че трябва да мисли едновременно за толкова много неща. Тя въздъхна и даде знак на господин Спинър, който се завтече да повика асансьора.
— Не позволявай на никого да безпокои Алис, — нареди му Джут и кимна с брадичка към техниците, които драпаха да се настанят в овакантеното от нея кресло.
— ВСИЧКО Е НАРЕД, КАПИТАНЕ — успокои я Алис и отново се зае да й припомня принципите на паралелното изчисление и че всичко в онази миниатюрна сива пластина, пъхната в четящото устройство до креслото, вече е презаписано и пре-презаписано многократно, както и че възможностите на споменатата пластина отдавна са надхвърлени при генерирането на новата личност, която разговаря с нея в момента.
— Значи мога да те взема с мен — заключи капитан Джут.
— АКО ИЗПИТВАШ ПОДОБНА НУЖДА — бе вежливият отговор.
Капитан Джут извади пластината и я пъхна в чантата сред останалите безполезни вещи като олющени слънчеви очила, усукан кабел на слушалки и резервни гащички. Ако не беше, тази малка сива пластина, помисли си тя, с бергенски сериен номер 5Н179476.900, съдържаща корабна личност на име Алис, никой от нас нямаше да е тук. Ако не беше 5Н179476.900 и умопобърканият, дълбоко замразен труп на име Хана, „Изобилие“ все още щеше да обикаля в околоземна орбита, а ние щяхме да сме зомбита в Харон, приютили в уютните си мозъчета капелански ларви.
Във фоайето погледът й се спря върху емблемата на криогенната компания, която преди това се бе помещавала в купола.
„Сънят на праведния — бе изписано там. — Едно бъдеще, изпълнено с достойнство.“
— Това можете да го свалите — кимна капитан Джут и мигом цял куп работници се изкатериха, за да откъртят емблемата.
— Само не я чупете! — извика непознат дебеланко с щръкнали зъби.
В асансьорната кабина имаше трант — красив мъжки екземпляр със златисти очи и телосложение на играч от зетбол лигата. Поздрави я със завъртане на котешката си глава. Табита си помисли, че трантите се срещаха доста често на борда. Надяваше се, да не й създават проблеми. Да са проклети и те, и перките, рече си тя. Дано се изядат помежду си. Сега не й беше до това.
Шибаната Проксима Центавър, ето за какво трябваше да мисли.
Издокарана в чисто нова синя копринена пижама, Саския Зодиак седеше в леглото на Табита. До нея имаше поднос със закуска, през който като че беше пробягала изгладняла конница. За същество с толкова крехка физика Саския имаше учудващо добър апетит.
Тъкмо преговаряше някои фокуси и от последния, „крякащата жаба“, върху дланта й за няколко секунди остана мъничка розова жабка, която се оглеждаше с ококорени очички, преди да изчезне. Саския въздъхна натъжено. Даде си сметка, че до края на живота си всеки път, когато прави този номер, ще си спомня за брат си. Винаги го изпълняваха заедно преди началото на представлението. Всеки бе като огледало на другия, неразличими за страничния наблюдател, особено когато носеха еднакви дрехи.
Последният от зодиаковите клонинги се изтегна върху луксозното легло. Въздъхна, отново извика образа на жабката, после помаха с пръстите на свободната си ръка към сервиращия робот.