— Не се разсейвай — сопна му се тя.
Роботът премигна с дванадесет ярки като диамант светлини и изписука въпросително.
Капитан Джут прескочи до вкъщи, за да си вземе палтото. Дълго, черно кожено палто, с което се бе сдобила някога, в един изоставен апартамент, след забулен в неясни спомени купон. Палтото не беше ново, по-скоро бе доста захабено. На всичко отгоре ръкавите му бяха къси, а джобовете — твърде плитки, за да пъхне вътре удобно юмручета. Но въпреки това Джут го харесваше и го носеше навсякъде. Полите му плющяха и се развяваха в изкуствената гравитация, докато двете с любовницата й се носеха по булевард „Утринна звезда“ към централните асансьори. Саския умееше да постига своето.
След като се настаниха, кабината започна да се спуска бавно и равномерно през гигантската централна пукнатина, която пресичаше „Изобилие“ от единия край до другия — от „Мъркюри гардън“ най-горе, до покрива на пещерите в основата. Докъдето им стигаше погледът кипеше невероятна активност — рамо до рамо работеха хора и машини. Лишените от въздух и енергия мъртви райони се запечатваха с помощта на полифилмови генератори или с обикновен цимент. Други бригади прочистваха обраслите с растителност тунели и поправяха разрушителните последици от внезапното отделяне на станцията от продължително следваната орбита.
Колкото по-надолу слизаше кабината, толкова по-горещо ставаше. Джут притисна акробатката към плексигласовата стена на кабината и я целуна страстно.
— Трябва да си намеря кола — промърмори тя.
Саския кимна.
— Така е, тук ти си капитанът. Трябва да имаш не една кола, а цяла флотилия.
— И каква да си избера според теб?
Въпросът изглежда подразни Саския.
— О, Божичко, нямам понятие — отвърна тя и ловко се изкатери до тавана. — Марко обичаше да се вози в кола. Все си падаше по големите. Вземи си такава — предложи тя. — С много светлини.
Табита вдигна ръка и погали изящния й прасец.
— Ще попитам Доркас — въздъхна тя. На времето беше работила за сестрата на Доркас. — Бива я да открива всякакви джунджурии.
В кабината имаше комуникатор. Наведе се към микрофончето и повика Доркас.
— Слушай, можеш ли да ми намериш кола? Голяма — добави Джут и погледна приятелката си. — Искам и шофьор. Да. Точно така.
Пристигнаха в доковете — мрачни, натъпкани с машинарии помещения, които заемаха най-долните нива на станцията. В транзитната секция за пътници все още се блъскаха тълпи от отпътуващи, които се надяваха да открият своя нов дом някъде другаде. Капитан Джут не можеше да ги разбере. Тя самата не бе имала постоянен адрес, откакто някога напусна родния си дом. Вярно, дълго време бе живяла на баржата „Алис Лидъл“, преди нещастният съд да се разпадне на съставните си части.
Все пак тълпата показваше признаци на разреждане. Джут се огледа, повика един от роботите, отговарящи за операцията, и поиска доклад за нейния ход.
— Натоварването на отпътуващите пътници продължава — произнесе с металически тембър роботът. — До момента са се качили 86,3% от желаещите.
— Продължавайте в същия дух — разпореди се Джут, докато се оглеждаше. Саския, потомствена изгнаничка също като нея, я следваше на крачка. Джут надникна през едно прозорче. Вътре имаше малка самостоятелна кабина. Същество, покрито със синкава козина и облечено в тъмничарска униформа, правеше някакви трескави знаци.
— Това пък какво е? — обърна се тя към робота. — Откъде се е взело?
— Пристигна с последния товар от 000013 — отвърна роботът.
Джут докосна вратата и прекрачи прага.
Еладелдиецът се хвърли в краката й и изхленчи жалостиво.
— Не — извика тя и се отдръпна. — Никакви ченгета!
Роботът забръмча, докато си сверяваше програмите.
Бяха свалили от борда всички полицаи, заедно с шепата оцелели фраски, под възторжения акомпанимент на пътници и бивши затворници.
Само господин Спинър изрази съмнение по повод тази странна размяна.
— Не смяташ ли, че и без това криминалният контингент е достатъчно многочислен?
— Ни най-малко! — отвърна Джут, израснала сред хора, за които законът винаги бе само досадна пречка по пътя към свободата. — С тези поне мога да се разбера.
— Вярно, с престъпниците се живее по-леко — подкрепи я Саския. — Ние също бяхме престъпници — добави тя. — Марко, Могул, Кстаска и аз.