Табита се наведе и я целуна нежно по челото.
— Сега вече всички сме престъпници — прошепна тя.
Продължиха надолу, до най-ниско разположените докове, откъдето през илюминаторите се виждаше грапавата скалиста повърхност на Астероид 000013, захапан от мощния лъч на „Изобилие“. Отвъд него имаше само завеса от мълчаливо чакащи звезди, сред които проблясваха пламъчетата на патрулните кораби, нямащи търпение да ги видят как ще напуснат системата.
— Всички желаещи напуснаха борда — обяви гръмогласно един от роботите.
Във ВИП-каютата, изолирана от прозрачния мехур на транзитната секция, бяха натъпкани последните доброволни изгнаници: данъчни шамани от крайните планети, лишени от правото да практикуват пластични хирурзи, безработни нещастници, твърдо решени да се разделят с гигантския орбитален комплекс, който до скоро им бе осигурявал нелоша прехрана. Вътре кипеше трескава работа разменяха се скафандри и оръжие, сръчни асистенти тичаха напред-назад, за да осигурят на господарите си топло местенце на последната каледонийска „Светкавица“. В ъгъла, далеч от всеобщата шумотевица, стоеше самотна мъжка фигура, издокарана в строг, черен фрак, и се любуваше на гледката зад стъклата на безрамковите си очила. За разлика от останалите непознатият нямаше личен багаж, нито специална екипировка, а и не проявяваше обичайните признаци на паника. Той също разполагаше с асистент — ако тази роля изпълняваше помощничката, приседнала в краката му.
Скелетоподобна жена се приближи и го сграбчи за ръката. Имаше големи, изпъкнали очи, в които се четеше уплаха.
— Хендерсън, да не си решил да останеш?
Мъжът, когото нарекоха Хендерсън, кимна отсечено.
— Ти си луд — заяви жената. — Винаги съм знаела, че си луд.
Мъжът завъртя глава и хвърли наоколо безгрижен поглед.
Някой я повика, жената се обърна, кресна нещо в отговор и се изгуби в тълпата.
Мъжът я изпроводи с поглед, сетне се наведе и погали своята спътничка.
До него застана едра и мускулеста веспанка, местен търговец на оръжие.
— Ей, Керш — повика го тя. — Как мислиш, този камък наистина ли може да лети?
— Че какво друго е правил досега? — отвърна също с въпрос мъжът, когото наричаха Хендерсън, а също и Керш.
Тя втренчи поглед в него, вдигна пръст и го опря в слепоочието си.
— Керш, ти си се побъркал! — обяви присъдата си, завъртя се рязко и на свой ред изчезна.
— Ник! — този път пред него бе дотичало жълтеникаво на цвят човече, което стискаше в шепата си дузина кредитни чипове. — Ник, приятелче, мога да ти платя колкото искаш! — в гласа му се долавяше ужас. — Обещавам ти, веднага щом ни приберат! — Докато говореше, той се опитваше да скрие чиповете в и без това претъпкания си джоб.
Мъжът, когото наричаха Хендерсън, Керш, а сега и Ник, махна опрощаващо с ръка.
— Задръж ги — рече той. — Инвестирай ги от мое име.
Ченето на жълтеникавото човече увисна. Беше толкова втрещено, че забрави за паниката, страха и опасностите.
— Значи заминаваш?! С тази жена?
Жената, за която говореха, дори не повдигна глава. Дали въобще разбираше, че става въпрос за нея?
Жълтеникавото човече беше толкова учудено, че не можа да сдържи смеха си. Закиска се подигравателно, показвайки позлатените си зъби.
— Ник, ти наистина си побъркан!
Мъжът повдигна рамене. Изглеждаше почти доволен от себе си. Мекото сияние на биофлуоресцентните светлини се отразяваше в лъскавата му вратовръзка и снежнобялата му риза. От говорителите се разнесе умореният глас на пилота на „Светкавица“ — съобщаваше, че потеглянето ще бъде отложено.
Астероидът се освободи с тласък като от внезапно избликване на мощни реактивни двигатели. Почти неусетно в началото, извънземният звездолет започна да набира скорост, а звездите се заизместваха от краищата на входния канал за доковете към неговия център.
Около двайсетина субективни минути по-късно отекна пронизителен клаксон. Същевременно мониторът върху китката на Табита започна да писука — повикване от кърмовия люк.
— Говори капитанът — произнесе тя. — Какво има?
— Фраймахерска харизма, капитане — докладва кърмовият наблюдател. — Приближава се на висока скорост.
Капитан Джут свирна на един гравитоджип, който ги натовари и се понесе към мястото. Тя се изправи, подпря се на предното стъкло и се загледа отвъд черната плоскост на стартовата площадка, към неясната завеса на силовото поле. Приближаващият се кораб можеше да се различи дори с невъоръжено око — тъмен силует на черния фон. Носеше се право към тях, сякаш нямаше никакво намерение да забавя.