И тогава Силвър съзря кутията. Прах покриваше финото дърво, а медната ключалка бе ръждясала. Тя натисна секрета.
Вътре, сгушена върху кадифена възглавничка, лежеше малка книга. Кожената обвивка се беше напукала от годините, а страниците бяха придобили цвета на слаб чай.
Дневникът на баща й!
Силвър си спомни колко често го бе наблюдавала как се мръщи над някоя страница, стиснал перото между зъбите си.
Пулсът й се ускори. Тя обърна на първата страница и започна да чете…
Полунощ.
Навън луната помръква.
Пиша на писалището си, откъдето мога да чувам как вятърът въздиша, играейки си с лавандулата. Отворил съм вратите на работилницата, така че мога да помириша прелестния аромат на нощта. Преди да умре, моята любима Сара обичаше да седи тук. Тя можеше да назове всяко цъфнало цвете.
Сега аз също опитвам. Ето го сладкия дъх на лавандула, смесен с уханието на теменужки, жасмин и орлови нокти.
Мили Боже, колко много ми липсва Сара! Те убиха любимата ми Сара, защото не исках да върша нещата, които те искаха. Бях глупак, влюбен до уши, и убеден, че съм невидим. Мислех, че мога да я защитавам.
Но не можах.
И сега, мили Боже, те идват отново. Миналата седмица намерих друго писмо…
Силвър гледаше втренчено страниците. Значи баща й е бил в опасност. Той е бил толкова потаен през онези последни месеци, винаги притеснен и въпреки това се е опитвал да прикрие тревогата си от нея и от Брам.
Бе предприел пътуване в чужбина. Тялото му бе намерено в зимника две седмици след завръщането му. Вкочанените му пръсти стискаха бележка, в която се извиняваше на децата си. Според съдията това беше ясен случай на самоубийство.
Силвър не бе повярвала на това нито за миг.
Сега знаеше мрачната истина: и двамата й родители бяха убити от престъпници. Може би сега щеше да има шанс да докаже подозренията си. Може би сега тя и Брам щяха да намерят формулата за „Милфльорс“, да намерят убийците на родителите си и…
От отсрещната стена на работилницата нещо се пропука. Силвър бързо пъхна кутията в скривалището й, върна дъската на мястото й и издърпа обратно писалището.
После изпищя.
Нещо полетя насреща й, счупвайки стъклената стена. Беше камък, увит в лист хартия. Съобщението бе кратко и грозно.
„Следващият е Брам.“
Блакууд яздеше по тъмния планински хребет, който се издигаше над пустошта. На върха спря и отвори кожената чанта, преметната на седлото.
На лунната светлина разбойникът прегледа военноморските сведения, които бе взел от каретата на лорд Ренуик. Нямаше нищо интересно в информацията. Поне на пръв поглед това представляваше обикновен списък на факти, свързани с корабоплаването. Но нещо свързано с тези цифри, безпокоеше Блакууд. Повечето от цифрите бележеха локациите но крайбрежието на Испания и Португалия. Имаше нещо, което събуждаше мрачни спомени, но колкото и да се опитваше, Блакууд не можеше да определи какво точно беше то.
Той мрачно напъха документите в чантата, После прокара ръка по блестящия врат на Дябло.
Болката в гърба бе утихнала, а раната не кървеше. Блакууд беше изпратил Джонас да закара каретата на главната улица на Кингсдън Крос. След като я откриеха, щяха да изпратят някого да търси пътниците, а дотогава лордът и неговите дами можеха да се забавляват както намереха за добре.
На изток небето бе започнало да просветлява, а звездите да бледнеят. След около час щеше да се зазори. Блакууд знаеше, че трябва да си отиде у дома, но не го направи. Вместо това пое на юг. Оглеждаше тъмните хълмове, мислейки за невинността, мислейки за младостта, мислейки за жена със зелени очи и устни като коприна.
Жена, която щеше да му носи само неприятности. Трябваше да я забрави. Щеше да я прогони от съзнанието си по суров начин. По безчувствен начин. По единствения начин, който знаеше.
„Грийн Ман“ беше опушена, миризлива и евтина кръчма.
В миналото това винаги се харесваше на Блакууд. Никой не задаваше въпроси, лицата оставаха скрити и единственият звук, който имаше значение, беше звънът на златни гвинеи. По време на редките си посещения той се бе представил като войник на половин заплата, тръгнал да търси късмета си, и никой не беше оспорил историята му.
Но тази нощ, седнал до една мръсна маса в слабо осветен ъгъл, се чувстваше неспокоен.
— Какво да бъде, шефе? — попита собственикът.
— Бутилка и чаша — кратко каза разбойникът, смъквайки шапката по-ниско над лицето си.