Силвър сви рамене.
— Ритнах го в деликатната област.
Блакууд знаеше всичко за тази деликатна област. Тя доста го измъчваше в момента.
— Ти… го ритна?
— Чичо ми казваше, че трябва да знам за тези работи. Аз обаче не знаех, че бедният човек ще страда толкова.
— Така ли?
— Разбира се. Освен това да нападаш невъоръжен човек, е много унизително.
Междувременно Шерингвейл бе започнал да се светява. Блакууд го погледна и изруга.
— О, Боже, нещо лошо ли направих?
— Всичко е наред, надявам се. И се съмнявам, че „бедният човек“ ще бъде много доволен, когато дойде на себе си — сухо каза разбойникът.
Силвър прехапа устни.
— Не, предполагам.
— И така, скъпа моя, да чуем защо си искала да ме видиш. Чух, че една вдовица ме е търсила из целия град, но никога не съм си помислял, че може да си ти. А и нито за секунда не съм повярвал на брътвежите за наследството. Какво толкова важно има, та си тръгнала да ме издирваш из целия Кингсдън Крос?
— Трябва ми усамотено място, за да можем спокойно да го обсъдим.
— Може би аз не искам да говоря. Може би не съм дошъл тук за разговори.
В този момент Блакууд си припомни защо беше дошъл. По дяволите, та той се опитваше да я забрави. Огъня й. Натрапчивото й ухание.
Мътните го взели, ето че пак започваше!
По задните стълби отекнаха стъпки. Появи се сър Чарлз Милбанк с жена под ръка.
Мърморейки, разбойникът сграбчи пленницата си и я задърпа по коридора.
— Къде ме водиш…
— Млъкни!
— Пусни ме! — изсъска Силвър.
В края на коридора Блакууд намери отворена врата. Той бутна вътре беснеещата „вдовица“ и затвори вратата.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Опитвам се да намеря безопасно място за разговор. Нали дойде да говорим, скъпа? — Сега Блакууд беше наистина ядосан. Беше му съсипала вечерта. Беше на път да я забрави, а сега това бе невъзможно. Как можеше да забрави такива очи? А ароматът й? Напомняше му за нежни лета от младостта му, за лениви следобеди и кадифени залези, за розите, които майка му береше и подреждаше в гостната на Суолоу Хил. Трудному беше да отмести очи от стегната дреха, опъната върху пълната й гръд. Стори му се, че вижда твърдите й малки зърна. Как успя тази жена да му влезе под кожата?!
— Защо просто не си тръгнеш? — попита той с глас, станал дрезгав от надигащото се желание.
— Не мога. Още не. Не и докато не си свърша работата тук.
— Работа ли? Каква работа?
Силвър не го чу. Тя разглеждаше статуетка на голи мъж и жена, застанали един срещу друг. Блакууд издърпа статуетката от пръстите й и я върна обратно на камината.
— Кажи ми какво правиш тук! В противен случай щете накарам безкрайно да съжаляваш, че изобщо си стъпила на това място!
— Мислиш ли, че можеш? — попита Силвър.
— Мога, по дяволите!
В този момент вратата се отвори и един мъж надникна вътре.
— Заета ли е тази стая?
Сър Чарлз Милбанк се люлееше на прага, като крепеше бутилка с едната ръка, а с другата държеше през кръста жена.
Блакууд духна свещите в свещника и дръпна Силвър към себе си. Тъмнината щеше да ги прикрие от любопитството на Милбанк.
Тя трепереше. Той го усещаше ясно. Най-после тази твърдоглава жена бе осъзнала опасността.
— Разбира се, че е заета — обади се Блакууд. — Затвори вратата, мътните да те вземат. Надолу но коридора има достатъчно стаи.
Милбанк се захили пиянски.
— Не се ли интересувате от публика? Тя може да бъде дяволски възбуждаща, не знаете ли?
Блакууд усети как Силвър потръпна до него. Той изруга цветисто.
— Ще запаля свещите — продължи сър Чарлз. — Тогава какво ще кажете вие, малката ви приятелка и аз…Блакууд извади пистолета от джоба си и го насочи.
— Махай се, преди да съм стрелял!
— Само предложение. Няма нужда да се лее кръв. Нямах предвид някакви… Проклет да съм, ако този аромат не ми е познат. Не може да бъде, разбира се, но…
Той се втренчи в гърба на Силвър. Блакууд избута Силвър зад себе си.
— Махай се, Милбанк! Прекалено много си пил. Не можеш да видиш дори носа си.
— Може и така да е, но тя ми се струва позната. Почти бих могъл да се закълна.
— Моята компаньонка не те интересува, разбра ли?
— Дяволски неучтив сте — измърмори сър Чарлз и се затътри към вратата. Жената, увиснала на ръката му, измрънка разочаровано.
Блакууд трясна вратата и я заключи. Запали свещите и се обърна към Силвър със сериозно изражение на лицето.
— А сега искам да знам какво правиш тук?
— Няма нужда да ми крещиш — сърдито каза Силвър.
— Че кой крещи? Просто се опитвам да получа малко отговори. И ако ги нямам до десет секунди, ще те извлека оттук!